Джон Коннолли - Жената от леса

Два дни бяха нужни на бащата на Холи Уийвър да се прибере в дома си в покрайнините на Гилфорд - два дни, през които Холи умря хиляда пъти, сто от тях само в първите часове след откриването на тялото в гората. Оуен Уийвър караше камион за прехрана и се намираше в Южна Флорида, когато намериха жената. Докарваше си добри пари -по четиресет цента на миля, което беше повече, отколкото печелеше напоследък, защото зимните месеци бяха мъртъв сезон, а той предпочиташе по възможност да работи в Нова Англия. Но зимата беше тежка за много хора в Мейн. Холи работеше като секретарка и рецепционистка в компания за медицински материали в Доувър-Фокскрофт. Имаше късмет да запази пълния си работен ден - и въобще мястото си - през януари и февруари, а през уикендите заработваше допълнително като сервитьорка, далеч от лапите на данъчните. Поне Даниел вече ходеше на детска градина и не се налагаше да плаща толкова много на бавачки, не...

Ами ако разберат? Ако пристигнат със силните си фенери и го вземат?

Тя щеше да умре.

Станаха хиляда и един пъти.

Беше толкова уплашена, че дори не посмя да се обади на баща си от собствения си телефон, когато научи за тялото. Нима онези не подслушваха всички разговори - от полицията, от ЦРУ, от Националната служба по сигурност? Холи си представяше безкрайни бели стаи, пълни с хора със слушалки на ушите, които превключваха от разговор на разговор и дебнеха за ключовите думи: ИДИЛ, експлозиви, убийство, тяло, намерено, плитък, гроб . С разума си знаеше, че вероятно не е така: имаха си компютри, програмирани да улавят определени фрази. Беше го чела някъде или поне така ѝ се струваше. Сигурно можеха да подслушват и уличните телефони? С тях обаче имаше поне малко анонимност. Ако си толкова тъп, че да говориш лоши неща по мобилния си телефон, по-добре сам да наденеш белезниците на китките си и да изчакаш да те отведат.

Тя остави мобилния си до телевизора и изсипа монетите от малката кутийка, която стоеше на полицата над камината - фондът за лакомства, както го наричаше, въпреки че нерядко се налагаше да прибягва до него за нови дрехи и обувки за момчето, което растеше с мълниеносна скорост.

Умря за хиляда и втори път.

Напълни един стар чорап с монетите, закопча Даниел в детското столче в колата, за да не му се случи нещо...

Хиляда и трети път.

Стига толкова.

... и подкара към бензиностанцията, където имаше външен телефон. Валеше дъжд и чистачките оставяха следи по стъклото. Трябваше да ги смени, но нямаше пари за нови, не и този месец, а не искаше да моли баща си, защото вече ѝ беше дал твърде много. Понякога си мислеше, че той продължава да работи само заради нея и Даниел, колкото и да я уверяваше, че обича да скита по пътищата. Твърдеше, че мести скоростния лост дори докато спи в собственото си легло у дома, а пътната книжка на камиона му служеше за дневник.

Баща ѝ принадлежеше на подвид със собствени правила и език. Тя от дете слушаше за „удушвачите на пилета“, които превозваха животни, и за „жокеите на самоубийствата“, чиито камиони бяха пълни с опасни товари. В същото време той се отличаваше от мнозинството си събратя, които се носеха като плавен през живота - без дом или поне без нещо повече от някой плесенясал апартамент, без семейство или поне без такова, с което поддържат връзка; без пари или поне без нищо заделено; без бъдеще или поне без такова, което да се простира отвъд следващото им назначение. Оуен Уийвър не беше от този тип скитници и колкото и да ценеше свободата по пътищата, още повече държеше на дъщеря си и внука си. Но въпреки това обичаше проклетия си камион и усамотението в кабината, а разговорите с колегите, които срещаше по пътя, неизменно започваха с въпроса: „К’во караш?“.

Оуен Уийвър обаче минаваше шейсетте и гърбът го болеше зверски след близо четиресет години зад волана. Холи би могла да продаде къщата и двамата със сина ѝ да се преместят при баща ѝ, който живееше съвсем наблизо, но този дом беше всичко, което имаше, и гордостта не ѝ позволяваше да се раздели с него - освен това колкото и много да обичаше баща си, колкото и много той да обичаше дъщеря си и Даниел, тя добре знаеше, че с него не се живее лесно. Две съпруги, едната от които собствената ѝ майка, можеха да го потвърдят.

Холи още тъгуваше за майка си. Тя беше починала съвсем млада, на трийсет и пет, а баща ѝ се бе оженил повторно почти веднага, вероятно от паника да не остане сам с малка дъщеря на ръце. Много скоро и той, и новата му жена осъзнаха грешката си и се разделиха миролюбиво, но необратимо. Оттогава насам неколцина жени бяха преминали през леглото му, но никоя не се задържа. До дипломирането на Холи Оуен Уийвър поемаше ангажименти само в околността, така че да успява да се прибере вкъщи за вечеря, а често и преди това. Момичето знаеше, че баща ѝ е готов на всичко за нея, буквално на всичко.