Джон Коннолли - Жената от леса

- Разкарай се - каза Уолш още с приближаването на Паркър.

- Ти дори не знаеш защо съм дошъл.

Уолш не спря, но Паркър тръгна редом с него, което видимо не достави удоволствие на полицейския детектив.

- Знам: защото искаш нещо. Ти винаги искаш нещо.

- Всеки иска нещо на този свят.

- Да не четеш Платон?

- Това не е платонизъм, а реализъм.

- Стига ми реализмът през останалите шест дни от седмицата. Неделята ми е запазена за мечти, а ти определено нямаш място в тях, което впрочем важи и за останалите дни.

- Конкретните желания стоят по-ниско от висшия идеал.

- Моля?

- Това вече може и да е Платон. Или Сократ. Не съм специалист.

Уолш спря.

- Съсипваш ми деня с философстването си. А и със съществуването си като цяло.

- Работиш за служба, която цитира Волтер на сайта си.

Вярно беше. „На живите дължим уважение, на мъртвите - истината“ беше девизът на Отдела за неразкрити убийства на щатската полиция на Мейн, допълнен от мотото Semper memento .

Винаги помни.

- Така ли? Е, не съм го писал аз.

- Уолш - каза Паркър тихо, - дай ми само няколко минути.

Полицаят изпусна част от въздуха в гърдите си.

- Имам нужда от кафе.

- В „Арабика“?

- Да, но тази на „Къмършъл“.

Така щяха да бъдат по-далеч от „Руски“ и от колегите на Уолш, които също биха решили да потърсят ободряване в кофеина.

- Ще се видим там - каза Паркър.

- Нямам търпение.

В кафенето бяха заети само няколко маси. Оставаше само час до края на работното време, а и повечето хора със здрав разум в главите се бяха отправили към домовете си, за да избегнат очаквания по прогноза дъжд, както вероятно бе възнамерявал да стори и Уолш, преди да се натъкне на Паркър. Изглеждаше, че ще вали през цялата седмица, но поне щеше да разтопи остатъците от натрупания лед.

Уолш беше седнал на една маса в дъното с лице към вратата, но добре скрит в мрака. Паркър поръча на бара „Американо“ за себе си и най-сладкото и калорично кафе в менюто за Уолш. За всеки случай взе и достатъчно пакетчета захар, че да предизвика скок в акциите на компаниите за захарна тръстика.

Уолш бе съблякъл палтото си и сега го съзерцаваше с болезнено разочарование, сякаш се беше надявал, че със свалянето на физическия товар от плещите му ще падне и друго бреме, което не можеше нито да назове, нито да определи. Улиците навън бързо потъваха в здрач. За времето, през което двамата мъже бяха стигнали до брега и намерили подслон в кафенето, облаците и късният час с общи сили бяха спуснали пелена от мрак връз града.

- Мразя зимата - каза Уолш. - Слава богу, че свършва.

Той сипа едно пакетче захар в кафето си, после още две, отпи пробно и накрая ги докара до пет.

Паркър посочи празните пакетчета.

- Ако това ще те успокои, надали ще доживееш до следващата.

- Малките удоволствия в живота. Възползваме се, когато можем.

Покрай тях мина млада жена, разнасяща ухание на сапун. Уолш вирна нос като хрътка, надушила плячка. Носеше се мълва, че бракът му е в затруднение и двамата с жена му вече не живеят под един покрив. Макар и да не беше изненадан, Паркър не изпитваше никакво задоволство от тази новина. Гостите на полицейските сватби си знаеха, че е по-добре да пропуснат тостерите и фритюрниците и да заложат на набирането на фонд за двойни адвокатски услуги в случай на развод. Паркър обаче харесваше Уолш, въпреки че взаимността на чувствата им напоследък изглеждаше нарушена, а и съпругата му изглеждаше симпатична жена. Може би щяха да се сдобрят, но само ако Уолш имаше достатъчно акъл да сдържи гъдела в панталоните си.

- Много е млада за теб - отбеляза Паркър, когато му се стори, че вниманието на събеседника му опасно се отвлича.

- Във всичко ми е много.

- Добре че го знаеш.

- Ти да не си станал гласът на съвестта ми?

- Аз и на собствената си не съм.

- Добре че го знаеш.

- Туше.

- Момчетата ти в града ли са?

Паркър се досети, че пита за Ейнджьл и Луис.

- Не мисля, че Луис би се радвал да бъде наричан „момче“.

- Сигурен съм, че няма да го приеме лично.

- Аз съм сигурен в обратното.

- Не отговори на въпроса ми.

Паркър знаеше, че Уолш държи под око двамата му партньори още откакто решиха да прекарват част от времето си в Портланд.

- Не съвсем - каза той. - Ейнджъл е болен.

- Сериозно? И от какво?

- От рак.

Уолш, който до момента се стараеше да поддържа максимално враждебен тон, веднага смекчи гласа си.

- Съжалявам.

- Той също. Рак на дебелото черво втори стадий. Хванаха го, преди да стигне до лимфните възли, но не и преди да перфорира стената на червото. Беше на косъм. Ще му трябва химиотерапия, след като се възстанови от операцията, но косата му няма да окапе. Тревожеше се повече от загубата на остатъците от нея, отколкото на част от червото си.