Джон Коннолли - Жената от леса

Тогава Даниел, напълно логично, реши, че единственият начин да спре звъненето е да вдигне слушалката.

През прозореца се чуваше равномерният капчук на топящия се сняг от покрива. Даниел нямаше нищо против тези звуци. Те бяха успокояващи, като дъжд.

Искаше телефонът да звънне.

Не искаше телефонът да звънне.

Първия път, когато го чу, не бе възнамерявал да вдигне слушалката към ухото си. Просто реши, че ако вдигне, шумът ще спре, след което щеше просто да остави играчката и да помоли майка си да я поправи на сутринта или просто да я изхвърли, въпреки че съществуваше риск това да подкладе у нея амбицията за по-щателно съкращаване на колекцията му, а той нямаше никакво желание да насърчава подобни намерения. Реши, че най-добре би било да махне слушалката и толкова.

Но когато вдигна слушалката към ухото си, той не чу гласа на човека от зоопарка, а дъжда, който валеше навън, и някъде издълбоко, като сигнал, който едва се бори с прашенето - женски глас.

ало? , каза жената, ало?

Даниел пусна слушалката и побягна към леглото си, но гласът продължаваше да се чува.

чуваш ли ме?

Можеше да изтича при майка си, но любопитството му беше не по-малко от страха. Неочакван мъжки глас от отсрещната страна щеше да бъде просто смущаващ, но това - това беше странно, а гласът му звучеше почти познато.

Даниел отново взе слушалката.

- Ало?

Жената звучеше сподавено, сякаш едва се сдържаше да не заплаче.

ти ли си?

- Кой е?

как те кръстиха?

Даниел се поколеба. Този разговор несъмнено попадаше в категорията „разговори с непознати“, за които майка му непрекъснато го предупреждаваше, че са нещо лошо, но пък в случая непознатият бе на телефона, а не на живо, и жена, което все пак не беше толкова притеснително.

- Даниел - каза той.

Жената повтори името му няколко пъти, като че ли се наслаждаваше на звученето му в устата си.

прекрасно е най-сетне да те чуя

Даниел не беше сигурен, че изпитва същите чувства, но след като бе стигнал дотук...

- Как се казваш? - попита той.

казвам се карис , отвърна жената.

Паркър се срещна с Мокси Кастин в „Баю Китчън“ на Диъринг Авеню. Мокси се наслаждаваше на утринното слънце на масата до прозореца, която обикновено беше резервирана за големи компании, но бяха направили изключение за него. Паркър обърна внимание, че това често се случва с Мокси: правилата дискретно се нарушаваха в негова угода, може би защото той не просто не се съобразяваше, но дори не забелязваше повечето от тях. Така единствените варианти за хората, участвали в създаването им, беше или да се разделят изцяло с правилата си, което би могло да доведе до анархия; да се опитат да ги наложат на Мокси, което неминуемо би довело до разкайване и отчаяние, или да решат, че могат да направят изключение за него, което, по всичко личеше, беше най-благоразумната линия на поведение. Повечето бизнесмени в Портланд гледаха да се грижат за доброто настроение на Мокси Кастин. В един или друг момент за всеки възникваше нужда от адвокат и в тези случаи винаги беше за предпочитане Мокси да е на твоя страна, а не на тази на противника. Пък ако вече не беше ангажиран от него, по-лесно щеше да склони да работи за теб, ако не си го ядосвал в миналото.

Мокси носеше светлосин костюм с толкова ярка вратовръзка, че приличаше на вик за помощ. Пиеше кафе и четеше „Прес Хералд“, а на масата бяха наредени още „Бостън Глоуб“, „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Ако някой ден вестникарският бизнес фалираше, вината нямаше да е на Мокси. Все пак двамата с Паркър имаха нещо общо.

- Вече ти поръчах - каза той, когато Паркър седна срещу него.

- Откъде знаеше какво искам?

- Има ли значение? Тук всичко е хубаво.

Паркър не можеше да възрази срещу това, но въпреки всичко предпочиташе да го питат за такива неща.

Мокси прелисти вестника си.

- Виж какво намерих в „Шишарката и врабецът“ - каза той.

На пейката до Мокси лежеше хартиена торбичка с логото на „Шишарката и врабецът“ - екстравагантен магазин за подаръци на Фрий Стрийт. Паркър разгледа съдържанието, докато му наливаха кафе. Опита се да намери подходящите думи, но не успя, така че се задоволи с простото отбелязване на факта.

- Чаши с Героите на Тората.

- Аха.

Бяха общо четири, всяка със син портрет на един от въпросните герои: А. Хилдензаймер, Ицхак Спектор, Р. Елизър Голдбърг и С. И. Рабинович. Паркър нямаше представа защо тези мъже минават за герои в кръговете на Тората. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че чашите не изглеждаха непременно по-добре с техните образи.