Джон Коннолли - Жената от леса

Разбира се, възможно е някоя от другите също да е забременяла от него, но да не е доносила до термин. Това също е въпрос, който не съм си правил труда да разнищя. Бременността на Карис обаче явно е накарала Върней да предприеме нов подход. Може би му е допадала идеята да си отгледа своя собствена жертва, защото никога не ми е изглеждал бащински тип. Но когато Карис изчезна, стана важно Върней също да се разкара. Ако тя си развържеше езика пред когото трябва, кой знае какви сили можеше да се появят на прага на Върней. Ех, Карис, Карис, колко неприятности ни докара...

Куейл погледна часовника си.

- Наистина е време да вървим, господин Доби. Помислете за милата си вдовица. Помислете за младите си служители. Кажете ни истината и ние ще бъдем далеч оттук още преди съмване. Но ако по-късно разбера, че сте ни излъгали, гарантирам ви, че ще се върнем и ще продължим разпита си с тях.

Доби зарида. Досега се беше удържал, но вече всичко свършваше, а той не искаше последното му дело на тази земя да бъде предателството на Карис Ламб.

- Изпратихме я в защитено жилище в Чикаго - изхлипа той, -но тя остана там само една нощ. Когато доброволецът отиде да я види, нея вече я нямало. Но ми се обади една седмица по-късно. Искаше да ми благодари и да ми каже, че всичко е наред.

- И откъде ви се обади?

- От Портланд, Мейн.

- Кой беше контактът там?

- Нямаше или поне аз не знам. Карис вече беше сама. Каза, че отива в Канада.

- И това е всичко, което знаете?

- Да, кълна се.

Куейл се изправи.

- Тогава приключихме.

Морс се приближи за последен път с хирургическата си кесийка в ръка. Доби се опита да се отдръпне, уплашен от скалпела, но Куейл го държеше здраво, докато жената извади шишенце и спринцовка.

- Няма да боли - каза Куейл. - Все едно заспивате.

Морс напълни спринцовката, почукна иглата и посегна към лявата ръка на Доби. Когато върхът ѝ проби кожата му, той се обърна към Куейл.

- Вие сте мъртви, а дори не го знаете.

- Не съм сигурен какво искате да кажете.

Доби усети как лекарството нахлува във вените му и бързо се изкачва от ръката към рамото му, но все още имаше сила да говори.

- Отвън има някой, който ще ви види сметката. Ще ви разкъса и никой няма да забележи, освен за да се зарадва на смъртта ви.

Очите му вече се затваряха.

- Съжалявам - каза Куейл, - нещата в света не стават по този начин.

- Знаете ли... - отвърна Доби, - твърде много говорите.

И с тези думи умря.

Вече не само череп: ребра, бедро, пръсти, преплетени над женски таз, тук-там жълто осапунване, парчета кафеникавосива кожа, прокъсани дрехи и парчета от чувала, в който жената е била заровена.

Защото понякога мъртвите се надигат и пробуждат в мечта за живот.

Срещата на Паркър с Мокси Кастин беше отложена с няколко дни заради неразположение от страна на адвоката, което Паркър отдаваше на навика му непрестанно да поглъща несметни количества сладки газирани напитки, макар болният да твърдеше, че е грип.

Това беше добре дошло за Паркър, защото вече беше нападнат от черното куче - тъгата, от която целият свят посивяваше. Той се затвори в дома си, изключи телефона си и зачака Дженифър.

А на север се събираха мъже и жени - полицаи и горски, специалисти по телата и костите, призовани тук от безименните останки.

От жената в леса.

Холи Уийвър стоеше до леглото на Даниел. Тази вечер не му беше чела приказката. Нито предишната. Когато му предложи, той отвърна кратко, че е уморен и предпочита да му почете някой друг път. Холи се опита да прикрие облекчението си, особено от факта, че няма да повтаря отново приказката, която сама беше написала за него. Не беше сигурна, че ще успее да стигне до края, без да се срине.

Замисли се дали синът ѝ вече пораства и няма нужда да седи при него, докато заспи; дали това не е разшиването на първия бод, предвещаващо времето, когато изобщо няма да има нужда от нея, а ще напусне дома си заради колеж, работа или любовница и може би повече никога няма да се върне.

Но ако се случи преди това? Ако ѝ го вземат?

Тя целуна Даниел и се опита да заглуши гласа в ума си. Той не ѝ даваше мира още от раждането на Даниел, но откакто бяха открили тялото в гората, ставаше все по-настойчив.

Ако разберат какво сме направили?

- Лека нощ, Даниел. Обичам те.

- Лека нощ, мамо. И аз те обичам.

Ами ако дойдат?

Паркър гледаше слънцето, което грееше ниско над блатата и хвърляше златни отблясъци върху морето. Изгряваше, залязваше, изчезваше. Един ден, втори ден. Къщата отразяваше ехото от собствените му стъпки и ничии други. Той прегърна самотата. Още скърбеше, а толкова стара скръб не може да бъде споделена. Човек трябва да я преживява сам.