Джон Коннолли - Жената от леса

- Е? - попита Луис.

- Умът му изглежда напълно бистър.

- Така ли? Вчера ми говореше за религия, но може да е било заради опиатите. Не ми се ще да тръгне да търси Исус.

- Аз не бих се тревожил. Ако Исус разбере, че Ейнджьл го търси, веднага ще смени името си.

Това като че ли поуспокои Луис. Каквито и да бяха разбиранията му за отвъдния свят - а Паркър вече имаше известна представа за тях след разговора им в Мейн, там не се включваха подобни светини.

Паркър остави Луис при Ейнджьл и отиде да вечеря с бившия си партньор, Уолтър Коул, и съпругата му, Лий. Тя остаряваше благородно, Лий - не чак толкова, но и двамата изглеждаха щастливи и доволни. Благодарение на дъщеря си, Елън, вече бяха баба и дядо и се радваха на хубавите страни от присъствието на малко дете без повечето недостатъци. Елън беше помолила Паркър да стане кръстник на момиченцето ѝ, Мелани. Той учтиво отказа, но знаеше, че Елън ще разбере. Преди години я беше спасил от един хищник на име Кейлъб Кайл и травмата от онези събитията още не беше заличена и у двама им. Въпреки това бе трогнат от отношението на Елън. Помежду им винаги щеше да има връзка, а сега тя се простираше и върху детето ѝ.

В града имаше и други хора, с които можеше да се види, включително равин Епстайн и неговата сянка - красивата, няма Лиат, с която Паркър беше прекарал една интересна нощ в леглото. Не искаше да превръща пътуването си в някаква форма на Кръстния път, така че се задоволи само да се отбие в „Никола“ на Първо авеню и да си купи малко вносни италиански деликатеси, след което взе такси за летище „Кенеди“ и се качи на самолета за Портланд.

Когато пристигна, си купи един брой на „Прес Хералд Трибюн“ с ясното намерение да го прочете, щом се прибере вкъщи, но умората го надви и той си легна, без да научи за откриването на полузапазените останки на една жена в горите на Мейн.

Вярвам, че единствените призраци, които бродят в този свят, са на мъртвите млади майки, които се връщат, за да видят как живеят децата им.

Даниел отвори очи. Стаята му беше тъмна, с изключение на нощната лампа във формата на космически кораб, която светеше до вратата, за да може да стигне до банята, ако се наложи.

На нощното му шкафче стоеше чаша с вода, лампа и телефон играчка, направен от дърво и пластмаса. Майка му го беше купила, когато беше съвсем малък, защото Даниел бе запленен от него в магазина. На копчетата бяха нарисувани животни вместо цифри и когато го вдигнеш към ухото си и натиснеш пилето, чуваш кудкудякане; от овцата - блеене, от кравата - мучене. Телефонът звънеше, ако се завърти ръчката отстрани.

Не беше използвал телефона от много време. В интерес на истината удоволствието от животинските звуци бързо се изтърка, но той не беше достигнал до етапа, в който можеше доброволно да се раздели с която и да е играчка, така че просто го държеше на дъното на допълнителната си кутия с играчки в гардероба. Машинката вероятно щеше да си остане там, докато дойдеше време всичко да бъде изхвърлено или предадено за дарение.

Само че преди две нощи телефонът започна да звъни.

Даниел се обърна на възглавницата си, за да го погледне. Основата представляваше усмихнато лице, чийто нос светеше в червено, когато телефонът звънеше или някое животно издаваше звуци, но сега той беше тих и носът не светеше.

Първия път му отне известно време да забележи звука. Беше потънал в дълбок сън и звънът трябваше да пробие много пластове на подсъзнанието му, за да стигне до него, а когато се събуди, беше объркан. Отначало му се стори, че пищят датчиците за дим в коридора, и без малко да събуди майка си, но скоро разбра, че приглушеното дрънчене идва от собствената му стая. Предположи, че някоя играчка се държи странно заради изхабени батерии, но не можеше да заспи с този шум. Стана и отиде до гардероба, като потреперваше от студ, защото печката работеше с таймер и температурата в момента беше доста ниска. Лампата на гардероба светна автоматично, когато го отвори, и той разхвърля маратонките си и няколко якета, за да стигне до кутията. Оттам насетне беше въпрос на секунди да намери телефона.

Играчката нямаше батерии, но въпреки това някак си звънеше. На всичкото отгоре, дори да имаше батерии, пак не трябваше да издава звук, защото никой не въртеше ръчката. Но ето че той дрънчеше, а червеният нос присветваше и настояваше някой да вдигне слушалката, за да чуе гласа на човека от зоопарка, който го моли да познае дали отсреща се чува крава или лъв, като натисне вярното копче, въпреки че Даниел още като малък се чудеше що за зоопарк отглежда пилета и крави редом с лъвовете.