Джон Коннолли - Душа в пламъци

Изведнъж се почувствах сигурен, че който и да бе чове​кът, взел на мушка Рандъл Хейт, той живееше или работеше в Пастърс Бей.

- Какво има? - попита Рандъл.

- Нищо - отвърнах. - Просто ми мина една мисъл. Трябва вече да се връщаме.

Той кимна с примирение, но вече не толкова разтрево​жен, и аз си помислих, че може би ще успеем да минем през всичко това и да спечелим предимство. Не спря да събере смелост, когато влязохме в сградата, тръгна към конферентната зала изправен, със спокойна и уверена стъпка, за да се изправи лице в лице със своето минало и да промени бъде​щето си.

Демпси караше през околностите на Пастърс Бей. На се​далката до него имаше карта, но той почти не я поглеждаше. Вече бе проучил района в Гугьл и беше сигурен в посоката, в която се движеше. Той притежаваше изключителна памет за фотографии, цифри и най-дребни подробности от разговори. Ала го показваше рядко, защото бе живял твърде дълго сред хора, на които тази му дарба можеше да се стори достатъчно обезпокоителна, за да пожелаят да я унищожат.

Когато двамата с Райън се събудиха сутринта, Томи беше излязъл от стаята си и колата я нямаше на паркинга. Демпси надраска бележка, че отиват да търсят закуска, и я пъхна под вратата му. Дебеланата вече не беше на рецепцията, сменил я бе мършав дангалак с ослепително блестящи изкуствени зъби, който ги информира, че на триста-четиристотин ме​тра западно от мотела има закусвалня. Облаците се бяха по- разчистили и разкриваха късчета синьо небе, но все още бе твърде студено за сезона и имаше вятър, който духаше право в лицата им, докато вървяха. Настаниха се в ъглово сепаре и Райън поръча най-голямата закуска в менюто, докато Демп​си остана верен на кафето с кроасан. Сутрин не му се ядеше особено и му ставаше тежко на стомаха. Докато Райън се хранеше, прегледа вестника, но той не беше от Бангор и не съдържаше нищо, което да го интересува, пълен бе с мате​риали за междинните избори. Демпси почти бе забравил за тях, така погълнат бе от проблемите им. Не можеше да си спомни кога за последен път беше гласувал. Обзе го чувство за вина. Струваше му се, че това е още едно доказателство за загубата на самоконтрол, за отказа му да се съобразява с плановете и мотивациите на другите. Обеща си, ако остане жив, отново да започне да гласува. В дългосрочен план това изглеждаше скромна, постижима цел. Гласуването, не оце​ляването. Оцеляването им засега се решаваше ден за ден.

Райън се извини и тръгна към тоалетната. По улицата премина полицейска патрулка, но Демпси не обърна глава да проследи движението ѝ. Погледна другите посетители в закусвалнята. Повечето бяха възрастни хора и келнерката като че ли познаваше всички по име. Помисли се, че Райън може би беше най-младият в заведението, поне с десет го​дини по-млад от всички. Затвори очи и си представи колко хубаво би било просто да поседи тук няколко часа, заоби​колен от приятели, без други задължения за деня, освен да си бъбри с хората и да планира следващия обед. Не се на​лагаше да си представя какво ще е да се чувства стар. Той вече се чувстваше стар и смъртта сякаш беше по-близо до него, отколкото дори до най-възрастните редовни клиенти на ресторанта.

Когато отвори очи, пред него стоеше Томи Морис.

- Свършихте ли? - попита той.

- Почти. Ти искаш ли нещо?

- Не, не съм гладен.

Райън излезе от тоалетната, Демпси извика да му донесат сметката и келнерката я сложи пред него на масата още пре​ди Райън да бе прекосил помещението.

- Какво дължа? - попита Райън.

- Ще платя и за теб - каза Демпси. Извади пари от джоба си и започна да брои банкнотите. Средствата му намаляваха главоломно.

- Не - каза Райън. - Този път плащам аз.

- Сигурен ли си?

- Да. Така ще сме квит за снощи.

Томи го погледна любопитно.

- Излязохме за по едно питие - каза Райън.

Изглеждаше смутен. Демпси си помисли, че може би се чуди дали не е трябвало да поканят и Томи, но и се радва, че не са го поканили, заради тона на някои от разговорите им предишната вечер.

- Браво на вас - каза Томи.

Главата му се полюшваше леко, десният палец поглаж​даше отново и отново възглавничките на другите пръсти. Демпси считаше това за особеност в поведението му, знак, издаващ, че е намислил нещо и е готов да започне. В очите му отново се бе появил блясъкът, който беше отсъствал през последните дни.

Колата беше паркирана зад закусвалнята. Томи ги заведе при нея, като въртеше ключовете на десния показалец и си подсвиркваше.