Джон Коннолли - Душа в пламъци

Звучеше искрено, изглеждаше искрен. Може би дори беше искрен, макар че едното невинаги следва от другото.

- Отнасяли са се към мен и по-зле - отвърнах.

- Пат Шей ми каза, че сте имали неприятности с колата. Каза, че ви е помогнал. Приятно ми бе да го чуя.

Алън сякаш искаше да ми се подмаже. Не можех да раз​бера защо. После се сетих.

- Видяхте ли вестниците тази сутрин?

Бях ги видял. В портландските и бангорските имаше кри​тики относно начина, по който е водено разследването до този момент, със специален акцент върху първоначалната реакция на полицията в Пастърс Бей, когато ѝ е било съоб​щено за изчезването на Ана. Споделяше се и впечатлението, че властите не са осведомявали достатъчно обстойно ре​портерите как напредва разследването, ако изобщо е имало някакъв напредък. Общо взето, обичайното за репортерите раздухване на нещата, провокирано отчасти от затворения характер на общността в Пастърс Бей. Но в статиите се отбе​лязваше, че начинът, по който Алън е реагирал на отправе​ните му критики, е звучал като оправдание. Като изтъквал, че разследването се ръководи от Следствения отдел за кри​минални престъпления, той сякаш се опитвал да прехвърли на друг отговорността за всичките неуспехи до този момент. Алън не беше виновен, че Ана Кор още не е открита, но на хората не им харесваше, когато биват отвличани млади мо​мичета, и започналата игра с прехвърлянето на отговорност​та беше съвсем естествена. Алън имаше нужда от таймаут и се надяваше, че Ейми и аз ще можем да му го осигурим.

- Хората са обезсърчени - казах аз. - Всички искат хепи енд, но им се струва, че в този случай няма да има такъв. Не го приемайте лично.

- Обаче е лично - отвърна Алън. - Познавам Ана Кор. Познавам майка ѝ.

- Добре ли ги познавате? - Постарах се въпросът да проз​вучи възможно най-безучастно, но Алън като че ли все пак долови някакъв нюанс, който не му се понрави. Изражени​ето му показваше, че го обмисля внимателно. Преценяваше го по начина, по който човек задържа в устата си хапка хра​на, преди да я глътне, защото не е уверен, че вкусът е добър.

- Градът е малък. Част от работата ми е да познавам хо​рата.

Изоставих темата. Нямаше смисъл да продължавам да чо​въркам около това засега. Казах:

- Ще се отрази зле на града, ако момичето не бъде откри​то.

- По-зле, отколкото ако бъде намерено мъртво ли?

- Може би.

- Сериозно ли говорите?

- Ако тялото ѝ бъде намерено, ще има погребение, тра​урен период и възможност извършителят да бъде открит, защото с тялото идват и доказателствата. Ако продължава да се води изчезнала, случилото се с нея ще преследва гра​да като лоша прокоба и майка ѝ никога повече няма да спи спокойно.

- За слагане на край ли говорите?

- Не. Край няма.

За момент ми се стори, че се готви да възрази, но видях, че размисли, макар че не можеше да се каже дали го направи заради преживени лично от него загуба и болка, или защото знае за моите.

- Разбирам - каза той. - По-добре е да знаеш, отколкото да не знаеш?

- Аз бих искал да знам.

Алън каза само „Да“ и след това замълча за момент.

- Откога сте началник на полицията?

- Началник ли? - Той махна трошица тютюн от устната си и се загледа в нея, сякаш тя имаше по-дълбоко значение в контекста на съществуването му.

- Бяхте прав, когато се срещнахме за пръв път. Аз деля пространството си с градския боклукчийски камион и с оно​ва, което обичаме да наричаме наша пожарна команда. Ако избухне пожар, бих разчитал повече на плюнката и на оде​ялото си. - Пусна каквото бе останало от цигарата в чашата от кафето и се чу звук, подобен на предупредително змийско съскане. - „Началник“ съм от пет години. Съпругата ми - бившата ми съпруга - се надяваше да се преместим от Бос​тън. Имаше астма и лекарите ѝ казваха, че въздухът в града не бил полезен за нея. Тя бе отраснала на мериландското крайбрежие, а аз - в мичиганските пущинаци, затова тегли​хме една линия на север от едното място и една на изток от другото и те се пресякоха тук. Така поне разправяме на хората. Истината не е толкова романтична. В Бостън не се разбирахме много добре, видях обява за работата в Пастърс Бей и я поех с надеждата, че напускането на големия град може да ни помогне. Не ни помогна. Сега тази работа запъл​ва времето ми и плаща издръжката на жена ми.

- От колко време сте разведени?

- Малко повече от година, но бяхме разделени от почти цяла година преди това.

Почаках да видя дали няма да добави още нещо, но той не го стори.