Джон Коннолли - Душа в пламъци

Но момичето знаеше защо Рандъл бе престанал да ѝ звъни. Момичето му бе нарисувало картина. Използвало бе много червено и бе оставило до нея ръждив пирон, в случай че Рандъл не схва​не достатъчно бързо. Рандъл бе неин, единствено неин. Бяха заедно от толкова време, че нямаше да допусне между тях да застане някоя друга. Рандъл от своя страна бе изпитал ос​тро чувство на вина и двата пъти, когато бе спал с жената от Квебек в нейната разхвърляна спалня, сред незавършени платна и миризма на бои и на разтворители, от която му се виеше свят. Дори докато се движеше в ритъм с нея и лицето ѝ бе заровено на гърдите му, се хвана, че търси следа от по​знатия дъх на кръв и парфюм, и когато затвори очи и опита да се отдаде изцяло на акта, онова, което видя, бе лицето на момичето.

Той седна в леглото. Часовникът показваше четири часа и тринайсет минути.

- Къде беше? - попита, но тя не му отговори, не можеше да му отговори. Просто остана където си беше, клекнала в ъгъла, със сключени в скута ръце.

- Искаш ли да ти почета?

Тя поклати глава.

- Утре имам много натоварен ден - каза ѝ той. - Умът ми трябва да е бистър. Имам нужда от почивка, а знаеш, че не мога да спя, когато ме гледаш.

Момичето стана и приближи до леглото. Устните му се движеха и остатъкът от езика се движеше като змийска глава в устната кухина. Говореше му, но той не успяваше да разче​те думите по променящата се форма на устата. Стори му се, че в начина, по който го гледаше, имаше някаква нежност. Никога досега не го бе гледала така и той разбра, че е изпъл​нена от състрадание към него. Тя сложи ръка на бузата му и той потръпна от нейния допир.

- Какво има? Какво искаш да ми кажеш?

Тогава момичето се усмихна и това успокои сърцето му. През всичките им години заедно тя никога не му се беше усмихвала. Страхът от нея, който не го напускаше никога, но който се опитваше да крие от себе си и от нея, се надигна. Докосването ѝ бе така студено, че изгаряше кожата и започ​на да се разпространява като процеждаща се във вените му отрова, докато не се почувства така, сякаш всеки сантиметър от тялото му бе обхванат от студен огън.

Тя отдръпна ръката си и излезе от стаята. Опита да я последва, но краката не го слушаха. Отпусна се на възглав​ницата и моментално потъна в сън. Когато се събуди на дру​гата сутрин, лявата буза го болеше и беше червена, а моми​чето си бе отишло от къщата му завинаги.

Третият анонимен текст ме очакваше, когато включих джиесема си на другата сутрин. Той гласеше:

НАЧАЛНИК АЛЪН ПЕДОФИЛЪТ СТАВА НЕСПОКОЕН. ЛИПСВА МУ НЕГОВОТО КОТЕ.

По някаква случайност, когато спрях колата на паркинга до сградата, в която се намираше офисът на Ейми, същият този Алън стоеше зад едно от дърветата, пиеше кафе и пу​шеше саморъчно свита цигара. Униформената му риза бе идеално изгладена и обувките му бяха току-що лъснати, от което смачканата цигара в ръката му изглеждаше още по-нелепа. Кимнах му, за да покажа, че съм го видял, и приближих до вратата, но нямах намерение да говоря с него, докато той не вдигна ръка и не попита дали имам минута.

- Мистериозният ви клиент още не е дошъл - каза той. - Всъщност двамата с вас пристигаме първи. С изключение на госпожица Прайс.

Отвори пакета с тютюна и ми предложи една от предва​рително приготвените цигари.

- Пушите ли?

- Не.

- Пушили ли сте някога?

- Една-две цигари като тийнейджър. Никога не съм раз​бирал какъв е смисълът. Предпочитах да си харча парите за бира.

- Иска ми се и аз да съм бил толкова умен. Опитвал съм да ги оставя, но няма нищо по-хубаво от първата цигара су​трин с чаша кафе, освен може би втората.

Въпреки стройната си мускулеста фигура Алън нямаше вид на здрав човек. Имаше обрив от бръснене на врата и торбички под очите. Погледнати отблизо, мустаците му из​глеждаха рунтави и зле поддържани. Случай на изчезнало дете можеше да съсипе един полицай, но и гузната съвест би имала подобен ефект. Оправдано или неоправдано, давах си сметка, че вече виждам характера на Алън пречупен през призмата на анонимните съобщения, обаче бях започнал да проучвам доколко са състоятелни анонимните обвинения.

- Има ли нещо специално, което искате да обсъдим, на​чалник? Трябва ми малко време, за да се консултирам с гос​пожица Прайс, преди да пристигне клиентът ни.

- Да, разбирам. Искам само да се извиня за начина, по който бяхте третиран в участъка. Мисля, че започнахме не както трябва и оттам нататък стана още по-зле. Можехме да сме... аз можех да съм по-любезен. Надявам се да разбирате, че всички ние искаме само да намерим Ана Кор.