Джон Коннолли - Душа в пламъци

Майката на Селина не направи никакъв коментар във връзка със задържането на убийците. Това нямаше да върне момиченцето ѝ и възрастта на момчетата само увеличава​ше още повече нейния ужас от стореното. На медиите не бе позволено да я доближават, афроамериканската общност бе оградила семейство Дей, за да го защити, така че нямаше камери, които да заснемат жената на около петдесет и пет години, която приближи до дома им и почука на входната врата; нито пък имаше микрофони, които да запишат думите ѝ, когато тя се представи като майката на Уилям Лагерхай- мър. Нито един репортер не чакаше с химикалка в ръката, за да опише своите впечатления от сцената, когато майката на Селина Дей отиде при по-възрастната жена и я прегърна бавно и нежно - сега, след като и двете бяха загубили своите деца, скръбта ги обединяваше.

След първоначалния шок от задържането и самопризна​нията момчето бе приело своето положение с хладнокръвие, дори със стоицизъм. По-късно психолозите и социалните ра​ботници щяха да изразят изненада от поведението му и позо​вавайки се на него, да правят изводи за неговия характер, но тези изводи щяха да са напълно погрешни. Както по-късно се бе примирил, че не го бива за пианист, без да се натъжи и да ругае съдбата, задето не му бе дала желаната дарба, така бе намерил в себе си сили и след смъртта на момичето. Той знаеше, че съжалението е безполезно чувство, бедната бра​товчедка на вината. Като момче не бе могъл да го каже с подобни думи, но инстинктивно беше усещал, че не греши.

Ако съжаляваше за онова, което бяха сторили на момичето, то бе само заради последствията.

Килията бе много тясна, а леглото бе твърдо. Бяха му взели връзките от обувките и колана. Не знаеше защо, не и тогава. Някакъв пияница от близка килия крещеше, един от полицаите дойде и му каза да млъкне, а после надникна и в килията на момчето. Попита го добре ли е и то отговори, че е добре. Поиска вода, тя му беше донесена в картонена чаша. След това бе оставен на мира и в килиите се възцари тиши​на. Опита се да заспи, обърнал глава към стената, и тогава я подуши. Знаеше, че е тя, защото нещо от миризмата ѝ още го съпровождаше. Опитал бе да я отмие от ръцете си, но тя се бе задържала: евтин парфюм от дрогерията, противен и тежък. Тази миризма не му позволяваше да яде затворниче​ската храна, защото се прехвърляше и на нея. Момичето го бе замърсило със своята смрад.

Миризмата стана по-силна, по-остра и той почувства на гърба си ръка, която го дърпаше, искаше неговото внимание. Ала той не желаеше да погледне. Това би означавало да при​знае реалността на присъствието ѝ, да ѝ даде власт над себе си, а той не искаше това да се случи, така че стисна очи и се престори на заспал, надявайки се, че тя ще си тръгне.

Но тя не си тръгна. Вместо това пръстите ѝ го заопипваха. Докоснаха очите, докоснаха ушите му, после го помил​ваха по бузата, преди да разтворят устните му насила. Той се помъчи да не разтваря зъбите, но започна да му се повдига и се оригна. Ръката ѝ бе вече дълбоко в устата, върховете на пръстите - на езика му. Захапа ги, ала натискът върху езика му се усили, задави се с повърнатото и с нейната сладко-кисела воня. Заровила едната си ръка в косата му, хванала езика му с другата, тя го накара да се обърне към нея, накара го да погледне стореното от тях.

Не промълви нито дума. Не можеше, защото по време на нападението бе отхапала почти целия си език.

Момчето я погледна в очите ѝ и тя влезе в него, както нападателите ѝ се бяха надявали за влязат в нея. В този миг той бе победен. Тя го пусна, целуна го и той усети вкуса на кръвта. Връхлетя го огромна летаргия и потъна в дълбок сън. Когато се събуди, тя си беше отишла, но се върна съ​щата нощ и следващата, връщаше се всяка нощ след това. Отдъхваше си от нея единствено по време на делото, започ​на да харесва скуката на съдебните спорове, аргументите и контрааргументите, мненията на експертите, млякото, сан​двичите и бисквитите, които му даваха за обед. Единстве​ното му желание бе родителите му да не бяха там. Те не му даваха утеха, защото усещаше срама им от онова, в което се беше превърнал.

Вечер го връщаха в новата му килия в затвора за малолет​ни. Наричаха ги „стаи“, но все пак си бяха килии. От стаята можеш да излезеш когато си поискаш; от килията не. Поня​кога тя вече го чакаше там. Усещаше миризмата ѝ още кога​то наближеше килията и стъпките му се забавяха, принужда​вайки пазача да го побутва, сложил едната ръка на гърба му, а другата върху пистолета. Друг път идваше едва след като паднеше мрак и той се чудеше къде ли е ходила. Не му поз​воляваха да говори с другия обвиняем, така че не можеше да го попита дали момичето се явява и на него, дали дели вре​мето си между двамата като момиче с леко поведение, което не може да реши кой от двамата си ухажори предпочита. Но не, как би могла да бъде и с двамата? Тя прекарваше всяка нощ с него. Когато и да се събудеше, тя беше там. Винаги беше там.