Джон Коннолли - Душа в пламъци

Демпси кимна тъжно.

- Прав си. Не знам как ми хрумна. Изплашен съм, пред​полагам.

- Няма защо да се боиш, Мартин. Все още можем да се измъкнем от това. А ако не успеем, ще бъда до теб до самия край. Знаеш това, нали? - Ръката на Томи се премести от гърдите на Демпси и широката ѝ длан обви нежно врата му. В този жест нямаше заплаха. Това бе миг на съприкоснове​ние между баща и любим, макар и понякога създаващ гри​-жи син, с което по-възрастният мъж даваше на по-младия да разбере, че ще го изведе на правия път. Демпси познаваше добре Томи, научил се бе да разгадава настроенията и мъл​чанията му, интонациите, скрития смисъл на паузите в речта му. Затвори очи и усети върху лицето си миризмата на дъха му, на потта от пътуването и цигарения дим по косата и дре​хите му. Спомни си своя баща. Колко време бе минало, от​както го бе видял за последен път? Шест, седем години? Не бяха близки и смъртта на майка му не ги бе сближила. Сега баща му живееше някъде извън Финикс, в къща, която бе купил с парите от осигуровката на втората му съпруга. Ста​рият бе надживял две съпруги и Демпси мислеше, че може да надживее още една-две. Той беше корав мъж, но привли​чаше жените, привличаше ги и после ги смазваше. Демпси никога не бе ходил във Финикс. Сега се питаше дали някога ще успее.

Ръката на Томи се вдигна. Той потупа Демпси по гърба.

- Да влизаме вътре. Тук, навън, е студено.

- Щях да поръчвам пица. Не съм ял нищо от сутринта. Ти искаш ли нещо?

- Не. Не съм гладен.

- Трябва да хапнеш нещо, Томи. Не е хубаво да гладу​ваш. Ще имаш нужда от сили. Ние ще имаме нужда от тво​ите сили.

- Прав си, Мартин. Кажи ми, когато я донесат. Може да си взема парче от твоята.

Тръгнаха назад към мотела. Райън стоеше на вратата на стаята. Когато ги видя да идват, влезе вътре. Демпси обърна внимание колко спокойна, колко тиха бе вечерта. Гласовете им навярно бяха стигнали до Райън. Той винаги любопит​стваше, този Райън. Винаги се ослушваше. Кой му бе казал това веднъж?

Сети се: Джоуи Туна. Старият Джоуи, на когото вярваха всички, но той не вярваше на никого. Господин незаменими​ят. Приятелят на всички. Него вече го нямаше, ала щеше да получи възмездие дори след смъртта си. Имаше хора, които щяха да ги убият в негово име, да почетат публично паметта му, макар тайно да изпитваха облекчение от кончината му, защото човек, който е приятел на всички, в действителност изобщо няма приятели.

- Колко време ще останем тук, Томи? - попита Демпси, преди да се разделят.

- Не много дълго - отвърна той. - Ще поизчакаме и после ще направим своя ход.

- Какво чакаме?

- Едно телефонно обаждане. Само едно телефонно обаж​дане.

Томи влезе в своята стая и затвори вратата след себе си, а Демпси отиде при Райън. Той бе легнал на едното легло и превключваше телевизионните канали. Стаята беше по-чис​та, отколкото Демпси беше очаквал. Всичко беше износено, но бе отсядал в стаи от хотелски вериги, които изглеждаха още по-зле. Сякаш офисът и жената бяха тест, а стаята - на​града за това, че си се справил успешно, че не си се оставил да бъдеш подведен от привидностите.

Райън мълчеше. Демпси помисли, че може да му се сър​ди. Каза:

- Ще поръчам нещо. Гладен ли си?

Райън поклати глава. Намерил бе същата комедия, която гледаше жената в офиса. Тези сериали се въртяха непрекъсна​то, домашен ад, озвучен с консервиран смях. Демпси нямаше време за подобни неща. Телефонът в стаята позволяваше да се говори само с абонати в района безплатно. Демпси поръ​ча двайсет и пет сантиметрова „Маргарита“, убеден, че щом пристигне, Райън и Томи ще си изядат своя дял. Но когато донесоха пицата, Райън бе вече заспал, а в стаята на Томи бе тъмно. Почука тихо на вратата, нямаше отговор. Хапна сам на фона на тихите звуци от комедията по телевизията, затънал в безсмислието на всичко това, после излезе тихо от стаята и отиде в близкия бар. Той не бе по-различен от мотела. Вдя​сно от вратата имаше билярдна маса, а музикалният автомат с компактдискове вляво свиреше „Уейтинг фор Кълъмбъс“. Всичките маси бяха свободни, но до бара седяха трима мъже и една жена. Жената бе сложила ръце върху бедрата на два​мата до нея, а коляното на третия бе пъхнато между краката ѝ. Когато Демпси влезе, тя му се усмихна, сякаш го канеше да намери начин и да се присъедини към компанията, и той отвърна на усмивката ѝ, преди да седне възможно най-далече от групата, зад колона, която го скриваше от очите им. Бар​манът му каза, че скоро затваря, но като че ли никой не бърза​ше да си тръгва, пред любовниците имаше различни спиртни напитки и бира, извадена току-що от хладилника.