Джон Коннолли - Душа в пламъци

Томи изслуша онова, което Демпси имаше да му каже, слагайки препинателните знаци с дръпване от цигарата. Мъгливият залез обгръщаше средния пръст и показалеца на дясната му ръка в оранжеви пламъци.

- И кой е бил доносникът?

Демпси повдигна рамене.

- Само ти казвам. Може и да греша.

- Мислиш, че е Франсис ли?

Демпси енергично поклати глава.

- Не, той е добро момче. Млад е, това е всичко. И зна​еш ли, толкова много хора се пръснаха на различни страни. Може да е бил всеки от тях, може да е бил самият Джоуи, да е подкопавал позициите ти, та Оуени да заеме твоето място.

- Ако изобщо е имало доносник.

- Ако е имало - съгласи се Демпси.

- Е, какво още?

- Джоуи. Трябва да ти го кажа, Томи. Не го очаквах. Ни​кога не ми е минавало през ума, че може да го убиеш.

- Налагаше се.

- Наистина ли?

- Трябваше да разбера. Трябваше да съм сигурен, че не я държат те.

„Обаче не това е била причината да го убиеш, помисли си Демпси. Отишъл си там с тази цел, но не си го застрелял заради това. Винаги съм подозирал, че го мразиш. Но нямах представа колко.“ Веднъж Томи му беше казал, че Джоуи е бил човекът, който е искал Роналд Дохъни да умре. Томи настоявал да го пощадят, защото макар да бил самохвалко, глупак и разгонен малък негодник, който не бивало да до​косва сестра му, все пак бил баща на детето ѝ. Но Джоуи не искал да знае. Искал Дохъни да изчезне, и не бил единстве​ният. Ако Томи не се съгласял да го стори, щял да го стори друг, но репутацията му щяла да пострада и може би някои хора, авторитетни хора, щели да се усъмнят в неговата отдаденост на каузата. Възможно било дори да започнат да се питат дали и той, както Уайти преди него, не е доносник на федералните и не е продавал своите, за да затвърди собстве​ните си позиции. Или пък да решат, че на него не може да се разчита. Джоуи казал всичко това на Томи на рибния пазар след края на работното време. Показал му новата осветена отдолу маса в помещението за разфасоване, почистените и окачени по местата си остри ножове, готови за работата на другата сутрин. Обяснил му, че рибните филета се слагат на масата и осветлението отдолу дава възможност да се уста​новява присъствието на паразити в месото и те да се отстра​няват.

- Това правим и ние сега - казал Джоуи. - Премахваме паразитите. Забиваме острието и след това месото, нашето месо, ще е чисто. Съмняваш ли се, премахваш го. Това са но​вите правила, Томи. Не давай на никого повод да се съмнява в теб, това е моят съвет.

Значи Томи бе убил Роналд Дохъни, удушил го бе в мазе в Ревъри. Заради това сестра му го беше намразила, а той бе чакал удобен случай да отмъсти на Джоуи Туна.

- Виж, аз никога не съм му вярвал, Томи - каза Демпси. - На него, на вонята му, на начина, по който говореше на теб, а не с теб, сякаш винаги знаеше повече от всички. Ако го бе блъснал камион, щях да изпратя на шофьора кошница с плодове. Ако беше умрял на електрическия стол, щях да напиша благодарствено писмо до електрическата компания. Но не мислех, че ти ще го убиеш, защото те няма да позволят това да ти се размине, Томи. Сега ще ни преследват, докато не ни ликвидират. Заради това вече не са ни останали карти, които да изиграем.

Томи допуши цигарата, хвърли я към пътя и проследи с поглед как тя проблесна, преди да пръсне искри по земята и да изчезне.

- Ако искаш да си тръгнеш, разбирам те. Няма да ти се сърдя.

- Не искам да си тръгвам - каза Демпси. - Но не искам и да умра.

- Тогава какво остава?

- Ти не им дължиш нищо, Томи. Не дължиш нищо на ни​кого от тях.

Спогледаха се и Демпси си даде сметка, че за втори път през последните дни обсъжда възможността за предателство, същото деяние, за което беше намекнал, че може да е довело до краха на Томи. Стегна коремните мускули в очакване на удара, който можеше да последва. През изминалите седмици и месеци имаше моменти, когато му се струваше, че дори би се зарадвал на спокойствието, което куршумът можеше да му донесе, но Томи не помръдна и не изглеждаше нито ядо​-сан, нито изненадан. Дори сякаш за момент се замисли над тази възможност, после я прогони от съзнанието си. Демпси за пръв път разбра, че Томи се бе примирил с онова, което му предстоеше. Този покрит с боклуци и обрасъл в бурени паркинг бе неговата Гетсиманска градина. Само мисълта за племенницата му го възпираше да не се изправи лице в лице с враговете си и да приеме тяхната окончателна присъда.

- Не мога да направя това, Мартин. Знаеш, че не мога. - Сложи леко ръка на гърдите му и започна да почуква с пръст в ритъма на неговото сърце. - И ти не можеш. Ако го сториш, ще се погрижа да живея достатьчно дълго, за да те убия лично. Ние не сме предатели, Мартин. Само това не.