Джон Коннолли - Душа в пламъци

Най-сетне Райън се обърна към него. Приличаше на дете, дете с пистолет, което мечтае да убие други деца.

- Може ли да те попитам нещо, Мартин, без да ми се ядосваш?

- Разбира се.

- И не бива да го вземаш лично, и не бива да лъжеш.

- Обещавам ти, няма.

- Ти ли си онзи, който е говорил с Оуени и Джоуи Туна?

Въпросът бе толкова чудовищен, че Демпси едва не пад​на. Дори не можеше да си представи как Райън бе събрал кураж да го зададе. Райън го питаше дали ги е предал на Оуени и Джоуи. И ако кажеше да, какво тогава? Райън щеше ли да извади пистолета и да го застреля? Какво си мислеше това момче?

Но Демпси знаеше какво мисли Райън. Знаеше, защото и той бе под същото напрежение и бе направил същите връзки. Убивайки Джоуи, Томи бе убил всички им. Ако останеха за​едно, на никого от тримата нямаше да бъде позволено да се измъкне, но един от тях можеше да поживее малко по-дълго, ако ги издаде на Оуени и останалите. Единственото, което бе нужно, бе едно телефонно обаждане и когато моментът на​стъпи, когато вратите на стаите им бъдат избити с ритници, когато загърмят пистолетите и кръвта рукне, те може би ще си спомнят, че ти си човекът, който е предал Томи Морис, и може би ще спазят споразумението, както са ти обещали.

Може би.

- Не, Франки, никога не съм говорил с тях. Майка ми си отиде, но се кълна в живота на баща си и в своя. Никога нищо не съм им казвал.

Райън надникна дълбоко в очите му, после се извърна от​ново.

- Вярвам ти. Щях да разбера, ако лъжеше.

Демпси си даде сметка, че държи чашата си твърде здра​во, готов да я използва срещу Райън, ако му се стори, че страховете му вземат връх.

- Трябваше да попитам.

Макар да считаше, че Демпси е животно, Райън беше наясно, че той е единствената надежда двамата с Томи да оцелеят, защото хората, които идваха да ги убият, щяха да са по-лоши дори от Демпси. Важно бе само, че Демпси не беше предател.

- Допий си питието - каза Демпси и двамата седяха мъл​чаливо, докато осветлението помръкна, барът се изпразни, барманът изчезна и останаха само те и Лоуъл Джордж, който пееше „Уилин“, и тримата някъде на пътя късно вечерта, и тримата чакащи знак да продължат нататък.

Когато най-сетне си тръгнаха от бара, трафикът беше слаб. Те не му обърнаха внимание, така че никой от двамата не забеляза колата, която беше паркирана в сенките оттатък улицата, нито хората в нея: двойка на възраст между двай​сет и трийсет години, на мястото зад волана жената с кон​ско лице, която вече не бе изплашена и не плачеше както в „Уондърър“, мъжът до нея, в спортен панталон и поло, всеки косъм на главата му точно на мястото си. И двамата следяха безизразно придвижването им.

Рандъл се събуди отново в тишината на къщата. Трево​жеше се. Не разбираше. Момичето още не се бе върнало. Къде беше? Ослуша се, почти очаквайки да чуе звука на те​левизора от долния етаж. Тя не биваше да гледа телевизия след десет часа вечерта, но понякога го правеше и освен ако не беше в лошо настроение, той не ѝ се караше за това. Но от долу не долиташе никакъв шум. В стаята се чуваше само звукът от собственото му дишане.

Имаше време, когато си пускаше музика късно вечер. Шуман, Чайковски, Шопен. Притежаваше колекция от пло​чи и хубав грамофон. Намираше, че специално класическа​та музика звучи по-добре на плоча: по-топло, по-човешки. Винаги бе искал да е пианист, но няколкото урока, които бе взел след освобождаването си, бяха показали пълна липса на талант и изключителна непригодност. Можеше да про​яви упоритост, но какво би постигнал? Нямаше да се доб​лижи дори и на йота до Ешкенази или Цимерман, големия интерпретатор на Шопен, по-добър дори и от Рубинщайн. Затова се задоволи да се възхищава на великолепието на майсторите. На момичето също бе разрешено да слуша, ако желае. Но то най-често предпочиташе да се измъква. Мразе​-ше неговите дребни удоволствия, мразеше всичко, което му даваше спокойствие и наслада. Но той прощаваше капри​зите ѝ, защото бе едновременно толкова млада и толкова стара.

Къде беше? Искаше да знае. Онова, което съществуваше между тях, не биваше да приключва по този начин.

Момичето му се беше явило за пръв път, докато беше за​творен в една от арестантските килии в участъка. Изолирали го бяха от останалите затворници заради собствената му без​опасност. На другия ден трябваше да го транспортират в за​твора за малолетни престъпници, където щеше да остане до делото. Нямаше да се иска освобождаване под гаранция, естеството на престъплението не го позволяваше. Освен това се считаше, че момчетата ще са в по-голяма безопасност далеч от домовете си. Макар убийците на Селина Дей да не бяха споменавани публично, дори птиците по дърветата крещяха техните имена. Една от лелите на Селина, която бе интервюирана по телевизията, каза, че не намира в сърцето си прошка за онези, които са отнели живота на племенница​та ѝ, въпреки че и самите те са деца. Когато я попитаха дали говори от името на цялото семейство на Селина, тя отвърна остро, че говори от името на всички добри хора.