Джон Коннолли: Душа в пламъци

Представете си, Пип, че между това множество деца едно хубавичко момичен​це е могло да бъде спасено; ...майката била във властта на адвоката си, който можел да ѝ каже: „Зная какво сте извършили и как сте го извършили. Отишли сте там и там, направили сте това и това, за да отклони​те подозренията. Проследих всичките ви стъпки и мога да ви ги разкажа. Разделе​те се с детето... Дайте ми го и ще направя всичко възможно да ви измъкна “.

Сиво море, сиво небе, горски пожар и пламтящи дървета. Никаква топлина, никакъв дим, но все пак лесовете горяха и над тях се издигаше сияние в червено, жълто и оранжево. Студена огнена стихия в хармония с настъпващата есен и безпомощно ронещите се листа. Във въздуха се носеше усе​щане за тлен, породено от едва доловимия повей, напомнящ за зимните ветрове и пронизващия им студ, и животните вече се готвеха за първия сняг. Захранването беше започна​ло, тьпкането на стомасите за по-оскъдните времена. Гла​дът щеше да накара по-дребните, по-уязвими същества да поемат рискове, за да се хранят, и хищниците щяха да ги очакват. Продължаващи да будуват черни паяци клечаха по ъглите на своите мрежи. Все още имаше заблудени насеко​ми за хапване и нови трофеи, които да се добавят към колек​циите от избелели люспи. Зимните кожуси ставаха по-гъсти, козината започваше да изсветлява, за да се слива по-добре със снега. Върволици от гъски се изнизваха по небето като спасяващи се от наближаващи боеве бежанци, изоставяйки онези, които са принудени да останат и приемат онова, което ги чака.

Гарваните бяха неподвижни. Много техни братя от да​лечния север бяха поели на юг, за да избягат от най-свирепия период на зимата, но не и тези птици. Те бяха огромни и добре охранени, в очите им светеше извънземен разум. Някои от преминавалите по този затънтен път вече ги бяха забелязали. Да, признаваха всички, те бяха по-големи от обикновените гарвани и може би внушаваха чувство за без​покойство, тези сгърбушени същества. Накацали бяха навъ​тре сред клоните на стар дъб, организъм, наближил края на дните си, чиито листа окапваха все по-рано всяка година, така че към края на септември беше вече оголен, овъглено дърво сред пламъците, сякаш всепоглъщащият пожар вече се бе справил с него, оставяйки след себе си само димни​те кълба от отдавна напуснати гнезда. Дъбът се издигаше в края на малка гора, която на това място се издаваше леко, за да следва извивката на шосето, с дъба на върха на издатина​та. Някога бе имало повече такива дървета, но строителите на пътя ги бяха изсекли преди много години. Вече нямаше други, скоро щеше да изчезне и той.

Но гарваните бяха дошли при него, защото гарваните обичат умиращите неща.

По-дребните птици бягаха от натрапниците и предпаз​ливо ги наблюдаваха, скрити в зеленината на иглолистните дървета. Гарваните бяха накарали гората зад тях да притих​не. Те излъчваха заплаха: тяхната неподвижност, сключени​те около клоните нокти, острите им като бръснач клюнове. Дебнеха, наблюдаваха, чакаха началото на лова. В своята неподвижност приличаха толкова много на статуи, че може​ше да се сбъркат с уродливи образувания на самото дърво, туморни израстъци върху кората. Необичайно бе да се видят толкова много накуп, защото тези птици не се събират на групи. На двойки, да, но не по шест, не така, не и когато наблизо няма храна.

Продължавай нататък, продължавай нататък. Остави ги зад себе си, но не и преди да си хвърлил още един тревожен поглед към тях, защото при вида им се сещаш какво е да бъ​деш преследван, да бъдеш наблюдаван отгоре, докато лов​ците безпощадно те следват. Точно това правят гарваните: водят вълците към тяхната плячка и вземат част от ловния им трофей като възнаграждение за труда си. Искаш да се размърдат. Искаш да си тръгнат. Дори обикновеният гарван може да те смути, но това не бяха обикновени гарвани. Не, тези птици бяха много необикновени.

Скоро щеше да падне нощ, а те продължаваха да стоят. Човек можеше да ги вземе за заспали, ако чернотата на очи​те им не се открояваше така отчетливо в гаснещата светли​на, а когато облаците се разкъсаха, улови и новоизгрялата луна и заключи образа ѝ вътре в себе си.

Късоопашата невестулка изскочи от изгнилия дънер, кой​то бе неин дом, и подуши въздуха.