Джон Коннолли - Душа в пламъци

След малко влезе Валъри Кор и подаде на всеки от мъжете по чаша кафе. Благодариха ѝ и тя си тръгна. Видя я да излиза в коридора. Повече не се върна. Демпси отиде при Томи.

- Двама федерални наблюдават телефона в дневната.

- Федерални ли? Сигурен ли си?

- Носят пистолети „Глок“. Стандартното въоръжение на федералните агенти.

- Мамка му.

- Искаш да се оттеглим ли?

Томи опита вратата на кухнята. Тя се отвори безшумно и двамата с Демпси влязоха в къщата. Демпси отброи с пръсти обратно от три и те нахлуха в дневната. Единият от агентите така се стресна, че разплиска кафето върху себе си и изруга, но и двамата с колегата му вдигнаха ръце, без дори да чакат покана.

- Томи Морис - каза агентът с фланелката, - сигурно се майтапиш с мен.

Томи им каза да млъкнат и да легнат на пода. Не свали пистолета, докато Демпси не изви ръцете им зад гърба и не ги окова с пластмасовите белезници, които бе купил от „Хоум Депоу“ [26] Home Depot - верига магазини за търговия на дребно със стоки за поддръжка . Чу се шум от пускане на вода в тоалетната. Томи застана до вратата и когато сестра му влезе в стаята, сложи ръка на устата ѝ. Щом видя проснатите на пода аген​ти, Валъри започна да се дърпа, но Томи притисна цевта на пистолета до бузата ѝ и тя притихна. Обърна я бавно. Тя го позна и опита да се отскубне.

- Валъри, искам само да поговорим - каза той, все още с ръка на устата ѝ. - Мога да ти помогна да намериш Ана.

И тялото ѝ веднага престана да се съпротивлява.

- Ще си махна ръката, нали?

Тя кимна и Демпси за пръв път я видя добре. Имаше ес​тествено бледо лице, покрито с лунички, и големи кафяви очи. Чувал бе, че е хубава, особено с малко грим, но сега очите ѝ бяха хлътнали дълбоко в орбитите, със сиво-черни торбички отдолу, и по кожата ѝ бяха избили петна. Сигурно ѝ бяха изписвали успокоителни и таблетки за сън, но Демп​си предполагаше, че не ги е вземала. Неприятно ѝ е било да лежи будна нощем, но от съня се е бояла още повече. Будна все още е можела да бъде полезна по някакъв начин на дъщеря си и затова ѝ се е струвало егоистично да се отда​ва временно на забравата. Ами ако се обадят похитителите на дъщеря ѝ? Ако пропусне възможността да си върне Ана жива и здрава, защото е заспала?

- Защо си дошъл тук? - попита тя. - Имам достатъчно неприятности.

- Казах ти. Искам да помогна. Хайде да отидем в друга стая, където можем да поговорим насаме.

Тя го заведе в една от спалните и Демпси скоро чу приг​лушените им гласове. Премести се до прозореца, откъдето можеше да държи под око предната страна на къщата. По​лицаят беше все още в патрулката и по пътя не минаваха никакви коли.

Единият от агентите каза:

- Заради теб си изгорих топките.

- Жалко. Но пък сега може да се надуят и да достигнат нормални размери.

Агентът въздъхна в килима.

- Не знам кой е по-луд, ти или Морис.

- Аз - каза Демпси. - Определено аз.

Валъри седна на леглото на дъщеря си. Томи се облегна на стената и се загледа в картините и снимките на своята племенница, която не бе виждал толкова отдавна.

- Как ме намери? - попита Валъри. - По телевизията ли ме видя?

- И преди това знаех къде си. Един човек ми дължеше услуга.

- От ФБР казаха, че това може да е свързано с теб. Вярно ли е?

- Не.

- Защо си толкова сигурен?

- Защото попитах.

Тя си спомняше този тон дори след всичките тези години.

- Джоуи Туми ли попита?

- Поговорихме.

- ФБР смята, че ти си го убил.

- Помислих си същото, което и ти: че изчезването на Ана може да е начин да стигнат до мен. Трябваше да се уверя, че не е така.

- И като го уби, увери ли се?

- Не, като го убих, просто се почувствах по-добре.

На лицето ѝ се четеше отвращение, но то бе смесено и с друго чувство. Може би, помисли си Томи, в жилите ѝ все още течеше малко от старата кръв.

- Казват, че си загазил.

- Кой казва?

- ФБР. Казват, че Оуени Фаръл е определил цена за гла​вата ти.

- Оуени Фаръл не може да плати и за един косъм - отвър​на Томи, но самонадеяните му думи прозвучаха кухо дори на него самия. Попита: - Защо се криеше от мен? Защо избя​га от собственото си семейство?

Тя го погледна стъписано.

- Ти луд ли си? Да не си откачил?

- Недей да ми говориш по този начин.

- А как да говоря на човека, който уби бащата на моето момиченце?

- Не знаех - каза Томи. - Кълна се, че не знаех.

- Какво не си знаел? Че той е неин баща или че е трябвало да бъде убит? Какво не си знаел? Кажи ми. Кое от двете?

Той не отговори.

- Не си знаел! - Тя изстреля последната дума. - Не ти вярвам. Не ти повярвах тогава и продължавам да не ти вяр​вам.