Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Получи ли обаждането, което очакваше? - попита Демпси.

- Не, още не - отвърна той. - Ще ми се обадят. Но дото​гава трябва да свършим една работа.

- Каква работа?

- Трябва да откраднем кола.

Така Демпси се озова зад волана на тъмна „Импала“, коя​то излезе от Пастърс Бей и се насочи към океана. Мина по​край къщата на Валъри Кор, но дори не погледна към нея. На алеята имаше черен шевролет „Събърбън“ и до него стара тойота „Такома“, а на пътя беше паркирана патрулка на шерифството. В огледалото за обратно виждане Демпси зърна как полицаят се обърна към лаптопа си. Ченгетата навярно проверяваха номерата на всички преминаващи автомобили. Не се разтревожи. Номерът на тази нямаше да влезе в сис​темата поне още час-час и нещо. Когато стигна до океана, зави на юг и после продължи известно време покрай брега. Тук не се виждаха никакви плажове, само черни скали, на​помнящи нащърбени гнили зъби, в които се разбиваха сиви вълни. Демпси не можеше да разбере защо някой ще иска да живее в град на брега, където дори няма пясък, по който да се разхождаш, и красота, на която да се любуваш. Тук природата беше враждебна сила, която воюва сама със себе си. Вятърът усукваше дърветата, океанът гризеше от сушата. Докато караше, Демпси установи, че му липсва сигурността на големия град. На това място се чувстваше уязвим тялом и духом.

Отбивката не се различаваше много от черен път. Той остави океана зад себе си и продължи по нея през малка го​ричка, докато пред очите му не се откри гледка към къщата на Валъри Кор. Натисна бутона за отваряне на багажника и докато изключи двигателя и слезе, Томи вече изправяше гръб край пътя.

- Удобно ли ти беше? - попита Демпси. Бяха решили, че сам мъж в колата ще привлича по-малко внимание, отколко​то ако са двама.

- Ще го преживея.

Демпси държеше в ръка пистолета на Томи. Подаде му го и след кратко колебание Томи го взе. Двамата разгледаха задната част на къщата от горичката, но не забелязаха никак​ви признаци на полицейско присъствие. При все това Томи реши, че вътре при нея непременно ще има поне едно ченге.

- Сигурен ли си, че искаш да направиш това? - попита Демпси.

- Трябва да говоря с нея - отвърна Томи и Демпси отно​во забеляза у него онази особена комбинация от фатализъм и надежда, типична за хората, които знаят, че времето им изтича, и искат да уредят земните си дела, преди да е стана​ло твърде късно. Изчезването на племенницата му, колкото и да беше ужасно, бе послужило на Томи като претекст да протегне ръка на отчуждилата се от него сестра, да ѝ напра​ви една последна услуга.

- Тогава да идем и да говорим - каза Демпси.

Готвеше се да тръгне, когато ръката на Томи го хвана за лакътя. Моментално се огледа, за да види дали не идва ня​кой, но не забеляза и следа от движение.

- Какво има?

На Томи сякаш му беше трудно да заговори. Погледът му бе прикован в лицето на Демпси. След малко каза:

- Благодаря ти.

- За какво?

- Че остана до мен.

- Ще намерим начин да се измъкнем, Томи. Ще оправим нещата.

- Не, няма. Когато настъпи моментът, опитай да останеш жив. Вземи Франсис и каквото е останало от парите и се скрийте някъде надалеч. Те може би ще се задоволят с моята глава. Ако ми дадат тази възможност, ще им кажа, че ти не представляваш заплаха за тях. Никакво отмъщение, Мартин. Разбра ли?

Демпси кимна.

- Разбрах.

Ръката на лакътя му го стисна по-силно, после отпусна хватката.

- Няма да говорим повече за това - каза Томи.

Като използваха дърветата за прикритие и притичваха през откритите пространства, двамата стигнаха до задния двор. Приближиха до къщата и Демпси видя жена да мина​ва покрай кухненския прозорец. Червеникавокестенявата ѝ коса бе опъната строго назад и вързана стегнато с ластик. Пълнеше кафеварка с вода.

Като остави Томи до задната стена, Демпси провери тол​кова от помещенията в едноетажната сграда, в колкото мо​жеше да надникне, без да се показва пред полицая на пътя. Имаше три спални: едната с широко легло и разхвърляни по столовете и по пода женски дрехи; втората - по-малка, с двойно легло и стени, украсени с плакати на групи, повечето от които с непознати за Демпси имена и лица; и третата - с единично легло, заобиколено от разни кутии и кашони. До нея имаше малък прозорец с матирано стъкло: банята.

От кухнята се влизаше в голямата дневна от другата стра​на, която се простираше почти по цялата ширина на къщата. Мъж в спортна трикотажна фланелка и панталон седеше зад евтино бюро и четеше роман с меки корици. Демпси се огле​да за монитори или записващи устройства, но не видя таки​ва. Почака и се появи втори мъж. Той беше с черен панталон и синя риза с дълги ръкави. И двамата носеха на кръста си пистолети „Глок“ 22-ри калибър. Не бяха обикновени чен​гета: ФБР.