Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Как върви делото на Дени Крауз - попита ме Дейв, ко​гато успях да измъкна отделни чекове от група развеселени нюйоркчани, които бяха оставили на щатската граница спо​собността си да извършват действието деление.

- Продължава да отрича, че е луд.

- Запознали са се с него, нали? Дени Крауз е излязъл от майчината утроба с една допълнителна дупка в главата. Ко​гато стои на течение, се чува как свири.

- Съдията знае, че е луд. Обвинението знае, че е луд. Дори собственият му адвокат знае, че е луд.

- Ти какво им каза?

- Че е луд.

- Значи всички са единодушни.

- С изключение на Дени.

- Той пък какво ли разбира. Нали е луд. Слава богу, че не е застрелял някого тук.

- Защо, искаш да бъдеш първият, който ще го направи ли?

- Абсолютно. В деня, в който се пенсионирам, ще гръмна неколцина от готвачите. Ще пощадя келнерския състав. Тях винаги съм ги харесвал. - Погледна над рамото ми, докато подреждах сметките. -Отделни сметки?

- Да, пет на брой.

- Това са сто долара. Делят се без остатък.

- Знам.

Дейв погледна намръщено нюйоркчаните.

- Нуждаем се от по-строг контрол на входа - каза той и тръгна да провери дали на някого от кухненския персонал не трябва да бъде напомнено как шефът им се надява да отбеле​жи пенсионирането си.

Ейми бе оставила съобщение на джиесема ми, за да ме из​вести, че Рандъл Хейт най-сетне е решил да говори за своето минало и за неприятното му нахлуване в новия му живот. На другия ден той щеше да дойде в офиса ѝ и тя имаше наме​рение, преди да си тръгне тази вечер, да съобщи на щатска​та полиция, че клиентът ѝ е на тяхно разположение, макар да беше решила да не им посочва предварително името му. Съгласих се да се срещнем след като „Мечката“ затвори за клиенти, за да обсъдим плановете си за интервюто.

За мен решението на Хейт да говори с полицията си ос​таваше правилно дори и без да се вземат предвид съображе​нията, свързани с Ана Кор. Работех сам и нямах възможност да свърша онова, което искаше той от мен, не и при тези обстоятелства. Шумотевицата около Ана не ми позволяваше да върша онова, което вършех обикновено, да говоря, до​колкото е възможно, дискретно с хората - включително с клиентите на Хейт, с местните жители, дори с ченгетата. Бих могъл да сторя това и без да им обяснявам точно на какъв вид тормоз е подложен клиентът ми, и бях сигурен, че след време щях да стесня кръга около лицето или лицата, които са в дъното на всичко това.

Както показваше случката в кафенето обаче, след изчез​ването на Ана всеки, дошъл да души около Пастьрс Бей, не​забавно попадаше в полезрението на полицията, която няма​ше да допусне никакво независимо разследване. В известен смисъл беше възможно с явяването си пред полицията Хейт да ми осигури свободата да работя за него по-ефективно, стига да успеех да постигна споразумение със служителите на реда и закона, което би ми позволило да поразпитам нао​коло, като поема ангажимента да им подавам всяка важна за тях информация.

Ейнджъл и Луис пристигнаха малко след като приехме последните поръчки. Предупредил бях Дейв, че късно вечер​та може да дойдат мои приятели, и той ми бе обещал да се погрижи да бъдат обслужени, но дори той изглеждаше малко стъписан, когато влязоха. Може би причината бяха гуменки​те на Ейнджъл или брадата на Луис, или пък комбинацията от двете, но Дейв замръзна за миг, сякаш му бяха възложи​ли да поздрави първите извънземни посетители на нашата планета и той изведнъж бе осъзнал какви последствия може да има това за него. Ейнджъл вдигна ръка за поздрав и аз бях на път да му отговоря, когато някой застана пред бара. Прекъснах движението на ръката си на височината на ши​ята, с два пръста насочени към рамото ми. Това бе знак, за който Ейнджъл, Луис и аз се бяхме разбрали малко след като започнаха да ми помагат: стой настрана. Те изчезнаха в една от задните стаи, но не преди Ейнджъл да бе пошушнал нещо на ухото на Дейв, навярно да не ми напомня, че са пристиг​нали, и да им занесе бира.

На бара се бяха освободили три стола и средният сега бе зает от специален агент Робърт Енгъл. Той носеше яке, дънки и разкопчана на врата бяла риза, блестяща от чистота.

- Ден на неофициалното облекло на „Сентър Плаза“ ли, агент Енгъл? - подхвърлих аз.

- Опитвам да се слея с местните.

- Мога да ви намеря портландска пиратска риза или шап​ка с рога от лос.

- Или просто да ми дадете едно питие: „Дюърс“ с лед.

Налях му щедра доза и той сложи двайсетачка на бара.