Джон Коннолли - Душа в пламъци

Имаше телефон за временна употреба, с който поддър​жаше връзката с Демпси. Не му каза къде се намира, само го посъветва да вземе Райън и да се махат от града. Трябваше му още време за мислене, за игра, за проверка на ходовете. Вечерта повика Демпси и Райън при себе си и тримата поеха на север.

По същото време още двама мъже наближаваха своята се​верна цел. В колата звучеше музика - монотонно, но сложно класическо произведение, което на първо слушане изглеж​даше построено от една и съща повтаряща се фраза, обаче когато човек го следеше внимателно, започваше да забеляз​ва съвсем дребни, но важни разлики и нюанси. Това бе песен за смирението и възторга, ода без думи за божественото.

- Още колко остава? - попита пътникът на предната се​далка. Тъмната къдрава коса на Ейнджъл бе сравнително слабо прошарена за възрастта му и по лицето си имаше по- малко бръчки, отколкото биха могли да издълбаят преживе​ните от него страдания. Носеше фланелка, дънки, отрязани до над глезените, и дизайнерски гуменки в жълто и тюрко​азено, поне с един номер по-големи от необходимото, кои​то бе купил почти без пари от един аутлет. Гуменките има​ха известна стойност като рядкост, главно защото веднага след излизането им на дневна светлина фирмата, отговорна за техния дизайн, бе забелязала ужасната грешка, която е допуснала, като ги е създала, и набързо бе прекратила про​изводството, тъй като станало ясно, че кръгът купувачи, на който ще може да се разчита, ще се състои само от душев​ноболни, слепци с жестоки приятели и от този мъж, когото трудно биха се сетили как да нарекат, защото не бе нито ду​шевноболен, нито сляп, а само необикновен в изключително много отношения.

До него зад кормилото, почти затворил очи, седеше Луис, който вече от доста време бръснеше прошарените си къдри​ци до кожа, но ако се съдеше по брадата, не за да скрие про​цеса на стареенето. Костюмът му беше сив, ризата - бяла, плетената вълнена вратовръзка - черна. Обувките му блес​тяха.

- Още колко? - попита отново Ейнджъл.

Луис погледна таблото.

- Още час.

- Да слушам това? Сигурно се майтапиш с мен. Мелоди​ята не се е променяла, откакто започна. Прилича на много тиха автомобилна аларма за нервни хора.

- Не, има още един час до Бостън.

- Чудесно. Може ли междувременно да пуснем нещо дру​го?

- Не.

- Скучно ми е.

- Да не си на девет години? Престани с тези глупости. Заспивай.

- Спах. Това ме приспа. После се събудих, а то продължа​ваше. Помислих, че съм умрял и съм попаднал в чакалнята на ада.

- Това не е същото парче.

- Звучи като същото. Този тип Артър Парт е мошеник.

- Казва се Арво Пярт. Ти си простак, човече.

- А, да, унгарецът.

- Естонец.

- Просто го изключи. Кълна се, онези южняшки боклуци бяха по-поносими.

- И от тях се оплакваше, че звучели еднакво.

- Вярно е, но поне имаха думи и бяха твърде досадни, за да са мрачни. Ако трябва да слушам това, предпочитам да си пускаме асансьорна музика [22] Elevator music - ненатрапчива фонова музика за озвучаване на асансьори и в колата.

- Или да си окачим някоя от онези вдъхновяващи карти​ни като в офис на компания, която е пред фалит - каза Луис. - Нали се сещаш: „Остави въображението ти да се рее“, с фотография на орел, или „Работа в екип“, с онези гадинки, сурикатите.

- Торен бръмбар - каза Ейнджьл. - Картина с торен бръм​бар и надпис „Яж лайна: съкратен си“. Мразя думата „съ​кратен“. „Излишен“ поне е честно. „Освободен“ е честно. „Изхвърлен“ е честно. „Съкратен“ е просто начин да се заха​роса хапът, както погребалните агенти отказват да използват „умрял“ и вместо това казват „издъхнал“ или „починал“.

- Почти свърши. - Прозвучаха финалните тонове. - Ето, видя ли? Имаш ли желание да развалиш още нещо?

- Защо, да няма и друго, което си струва да разваля?

- Заредих плейъра с дискове, преди да потеглим.

- Какво следва?

- Брайън Иноу, „Музика за аерогари“.

- Не го знам. Шумно ли е?

- По-шумно от Арво Пярт.

- И тишината е по-шумна от Арво Пярт.

Музиката започна. Не беше шумна. Изобщо не беше шумна.

- Ти ме убиваш - изстена Ейнджьл. - Убиваш ме тихо...

Ловците се събираха.

Бостънската война се пренасяше на север.

Ловният сезон щеше да започне много скоро.

Луис и Ейнджъл пристигнаха в „Мечката“ малко преди затварянето. От известно време не бях работил там и Дейв Еванс, собственикът, като че ли се справяше добре и без мен, факт, който се опитвах да не приемам лично. Освен това Ейми ми плащаше добре и аз като добра катерица се бях погрижил да скътам достатъчно орехи, за да ми стигнат за зимата, че и за по-нататък. Но обичах гълчавата в заведе​-нието и никога не бях считал работата зад бара за унизител​на, особено в ресторант като „Мечката“, където нямаше тър​пимост към кретените и сред клиентите имаше достатъчно ченгета, за да е сигурно, че всяко нарушение на добрия тон ще породи неодобрение и дори активни възпиращи дейст​вия при проявено упорство. Дори и да нямаше служители на реда, в редките случаи, когато възникваха неприятности, в „Мечката“ бяха напълно способни да се справят сами. Това бе квартален бар, убежище за няколко часа, и правилата, ма​кар и неписани, бяха известни почти на всички.