Джон Коннолли - Душа в пламъци

Въпреки че телевизионният кабел бе надеждно заключен в чекмеджето на нощното шкафче.

Беше ноември и скоро щеше да започне ловният сезон.

Не можех да кажа точно откъде идваха моите възражения срещу всичко онова, което минава за лов. Може би от факта, че от главата до петите бях градско чедо. Моят баща, който бе прекарал живота си, патрулирайки из градските райони на Ню Йорк, епизодично правеше набези сред природата в края на седмицата, за да проветрява дробовете си и да сме​ня гледките на високите сгради с гледки на високи дървета, но мисля, че приемаше това по-скоро като задължение, от​колкото като удоволствие. Считаше, че трябва от време на време да усеща трева под краката си, без да му се налага да гази по смет, игли и използвани презервативи, защото така правят нормалните хора. Но в действителност се чувстваше по-добре в града. Когато се връщаше от тези разходки, обик​новено имаше вид на човек, който се прибира от успешно и сравнително безболезнено посещение при зъболекаря в леко приповдигнато настроение.

Дядо ми, който бе полицай в Мейн, не ходеше на лов. Обяснението му бе, че месото не му трябвало и не му доста​вяло удоволствие да преследва животни. Той прилагаше съ​вестно щатските ловни закони, но се случваше и да си затво​ри очите, когато някои граждани нарушаваха забраната да се ловува в неделя, особено хората, работили дълги часове, за да свържат двата края, за които неделните дни бяха един​ствената възможност да разнообразят донякъде семейното меню. В по-бедните части на Мейн отстрелването на голям елен и замразяването или консервирането на месото му мо​жеше да спести на семейството четиристотин-петстотин долара от храна и хората, които ловуваха по тази причина, принадлежаха към една по-стара традиция. Само по себе си ловуването им доставяше удоволствие, но привързаността им към него бе също така и проява на практичност, която заслужаваше възхищение. Те не хвърляха нищо от живот​ните, които убиваха, и когато уловът им бе особено богат, го деляха с онези, на които не им бе провървяло. Мен обаче ловът на лосове заради трофеите не ме вълнуваше, а и не бях срещал човек, който да харесва вкуса на мечешкото месо. Не харесвах поведението на хората, които идваха от големите градове да ловуват: тяхното самохвалство, тяхното престо​рено мъжкарство, неприятното преобразяващо въздействие на пушките и камуфлажа върху тези иначе неотличаващи се с нищо мъже -защото според моите наблюдения по този начин ловуваха най-вече мъжете. Те внасяха пари в щата и това бе добре дошъл източник на доходи за водачите им в Каунти и в Големите северни гори, които иначе трудно на​мираха препитание. Въпреки това водачите считаха опре​делен брой от тях за глупаци, и то глупаци с пушки, които са най-неприятните, а отношението им към останалите не можеше да се определи като нещо повече от снизходителна търпимост. Парите им бяха добре дошли, присъствието им - не чак дотам.

А как съвместявах това с факта, че отказвах да стрелям по животно, но бях стрелял по хора; че не бих насочил пис​толета си към елен или мечка, но бях виждал как от ръката ми умират хора? Честно казано, не бях мислил много върху това. Така животът ми беше по-прост.

Животът е по-прост и когато не мислиш много за образи на мъртви момичета, отразени в тъмни телевизионни екра​ни. Можех почти да повярвам, че съм сънувал събитията от изтеклата нощ, ако в дневната не се бе задържала едва до​ловима следа от парфюма на момичето и ако отпечатъците от ръката ми не се виждаха на прозореца в кухнята, от кой​то бях изтрил съобщението на дъщеря си. Излязох навън с чаша кафе в ръката и седнах на задното стълбище, загледан в гората и мочурището зад нея. Те предпочитаха нощта, моята призрачна съпруга и моето скитащо се дете, взети от този живот от човек, носещ име на пътник. Още не знаех как да ги нарека: следи може би, или ехо?

Мисълта, че дъщеря ми се движи през осветени от луната гори, че понякога наблюдава баща си от мрака и му оста​вя съобщения по стъклата на прозорците (защото правеше така и когато бе жива, рисуваше сърца, лица или кучета по предното стъкло на колата ми, когато не бях наблизо, за да знам, че мисли за мен), ми донесе едновременно успокое​ние и дълбока обезсърчителна тъга. Ала не се боях за нея, докато обикаляше по онези пътеки между световете. Тя не беше сама. Майка ѝ вървеше до нея и нейната маска беше различна, защото, каквото и да я бе довело при мен, то не беше само любов.