Джон Коннолли - Душа в пламъци

Големият прозорец, който гледаше на север, се бе изпо​тил от влагата и някой бе писал с пръст по стъклото, про​карвайки дълги, грижливо начертани линии. Почеркът беше детски, почерк, който ми беше познат, защото веднъж вече ми бе оставял съобщение в тавански прах. Беше толкова от​давна. Мислех, че са си отишли, но нима беше възможно да си идат наистина? Сега едната от тях се беше върнала, ехо​то от моята мъртва дъщеря, а където и да отидеше тя, с нея вървеше и нейната майка - по-странна, по-размита фигура. Ако дъщеря ми бе малка студена звезда, майка ѝ бе нощното небе, на което светеше тя.

Думите на стъклото гласяха:

момичето е сърдито

Приближих до прозореца. Думите бяха написани едва не​отдавна; от тях още се стичаха вадички влага като от рани, изрязани в плът, и посланието се отцеждаше от тях като кръв. През изтритите места в изпотяването видях горите.

Излязох отново навън и постоях в двора, вперил поглед в дърветата. Внушавах им да се покажат, но те не се появи​ха. Може би вече не бяха тук, ала необичайната тишина на нощта сякаш ми казваше, че трябва да бъда нащрек, дори тревата в мочурищата бе спряла да шепне. После вятърът се върна от океана, разлюля тревата и клоните и разпръсна някои от сенките. Изтрих думите с върховете на пръстите си, докосвайки местата, които тя бе докосвала, питайки се как е възможно човек да бъде преследван от миналото.

Стоях до прозореца, гледах в сгъстяващия се мрак и си представях как гласът на мъртвата ми дъщеря изрича тези думи, как дребният ѝ блед силует минава под дърветата и в следите от лунна светлина голите клони хвърлят кръстоса​ните си сенки върху тялото ѝ, омотават го в ивици тъмнина.

И се запитах, не за пръв път, дали със своята скръб не ги бях накарал да се върнат на този свят.

Легнах си в полунощ, след като мислих известно време за значението на думите върху стъклото. Те приличаха на предупреждение, но не бях сигурен за какво. За кое ли мо​миче се отнасяха? Така или иначе, спах дълбоко до три часа сутринта. Ако се бях опитал да обясня на психиатър как е било възможно това, след като мъртво дете е писало на про​зореца ми, може би щях да започна с аргумента, че когато човек се сблъска с достатъчно много странности, странното започва да му се струва нормално. Умът може да се приспособи почти към всичко, когато му се даде време: болка, скръб, загуба; дори да приеме, че е възможно мъртвите да говорят на живите. Също така бях разбрал, че тези неща са част от нещо по-голямо, пътепоказатели в пътуване, чиято крайна цел не ми е известна. Примирил се бях с онова, което предстоеше да се случи, каквото и да бе то, и примирението бе донесло със себе си известно спокойствие, така че спах и бях благодарен за съня. Когато загубех способността си да спя, щях да знам, че полудявам.

Събудих се в три и една минута. Чуваха се звуци, които идваха изпод спалнята ми: гръм и трясък, вихър от струнни инструменти. Отне ми известно време, докато разбрах, че телевизорът е включен.

Но не бях гледал телевизия, преди да си легна, а дори и да бях, никога нямаше да оставя телевизора включен.

Протегнах ръка към пистолета, като се стараех да вди​гам колкото може по-малко шум, после станах от леглото. В стаята беше студено.

Бях гол от кръста нагоре и кожата ми сякаш се стегна от мразовития въздух. Вратата на спалнята беше отворена и коридорът бе тъмен, но когато стигнах до стълбите, видях отразената светлина от екрана на телевизо​ра да танцува по стената. Опитах да контролирам дишането си, кръвта бучеше в ушите ми. Пролуките между подпорите на парапета бяха широки и когато стигнех до третото стъ​пало от горе надолу, щях да бъда лишен от прикритие. Ако беше засада, бавното и предпазливо придвижване нямаше да ми бъде от полза. Щях само да стана по-лесна мишена.

Долу последва нова поредица от звукови експлозии и аз се възползвах от това. Слязох по стълбите бързо, като се движех покрай стената и държах пистолета с дясната си ръка близо до тялото, а лявата използвах за равновесие, но никой не ми се нахвърли от сенките и нямаше изстрели. Веригата на предната врата беше на мястото си. Вляво от стълбата бе офисът ми и вратата му бе затворена, както когато се качих да си легна. Вратата на дневната пред мен беше открехната и през пролуката се виждаше телевизорът. Даваха анимационно филмче от поредицата за Койота и Бързоходеца. В стаята се влизаше само през тази врата. Нямах друг избор.

Вътре нямаше никого. Диванът и фотьойлите, които бяха обърнати към телевизора, не бяха заети. Дистанционното лежеше на лявата страна на дивана, близо до страничната облегалка. Оставих телевизора включен и се върнах в кори​дора. Най-напред проверих в кухнята, но тя също бе празна и задната врата беше заключена. Накрая отидох в офи​са. Хванах дръжката, отворих рязко вратата и почаках, но нямаше никаква реакция. Погледнах през пролуката откъм пантите, но не можах да видя нищо. След това, когато не ми беше останал друг избор, влязох вътре с вдигнат пистолет, но офисът изглеждаше както го бях оставил предишния ден,. дори суичърът с качулката лежеше напряко на писалището, точно както го бях хвърлил преди два дни, когато се върнах от магазина за хранителни стоки.