Джон Коннолли - Душа в пламъци

„Кой от вас е? Кой от вас знае или мисли, че знае?“

Но не намери никакви отговори, никакви потвърждения на съмненията си и потегли обратно към дома си в мълча​ние, чудейки се дали пощаджията вече е идвал, боейки се от онова, което можеше да намери в пощенската кутия. За негово облекчение имаше само сметки и поредния брой на „Нешънъл Джиографик“, списанието, за което бе абониран. Нямаше снимки, нямаше филми, нямаше изображения на голи деца и той се опита да повярва, че може да е свършило, макар да го приемаше само като кратка отсрочка.

Сега, отново под закрилата на собствения си дом, Ран​дъл почувства някаква необичайна празнота, някаква липса. Тръгна от стая в стая, като надничаше в дрешниците и под леглата. Погледна в своята баня и банята за гости, която не бе използвана никога. Накрая слезе в мазето и застана пред вратата. Тя харесваше мазето, там бе тъмно и хладно. Поня​кога я чуваше как си пее там, долу. Когато беше ядосан или работеше, ѝ казваше да млъкне, но тя никога не го слушаше. Пееше популярни мелодии от телевизора и стари естрадни песни, които почти бе забравил, че съществуват, и песнички, които сама си измисляше, немелодични ритми, които влиза​ха в главата му и го дразнеха със своята произволност. Но мазето бе нейното скривалище, нейното убежище и той ѝ го предоставяше с удоволствие. Мъчеше се да не я безпокои, докато е там, защото нямаше как да предвиди каква ще бъде реакцията ѝ. Веднъж в гнева си тя се беше нахвърлила вър​ху него, насочила нокти право към очите му, но най-често започваше да пищи; тогава звукът отскачаше от каменните стени и се стоварваше върху него.

Държеше всички прозорци и външните врати заключени, макар че го правеше по-скоро за да държи хората отвън, от​колкото нея вътре, защото живееше в страх от намеса в жи​вота си. Засега момичето не показваше никакви признаци, че иска да го напусне. Чудеше се дали омразата му към него не се бе превърнала в нещо като любов, дали не изпитва​ше нужда от канал, който да свързва двете противоположни чувства. Тя му бе почти като дъщеря, непокорно, трудно, нуждаещо се от грижи дете, и той беше бащата, защото я бе направил такава, каквато бе.

През последните два дни не я бе виждал много. Тя се беше скрила, когато дойде детективът, както правеше вина​ги, когато идваше външен човек. По-рано същия ден я бе зърнал за миг да минава през кухнята, докато работеше на компютъра. Не обичаше телевизорът да е включен, когато опитва да се съсредоточи. Тя бе научила бързо този урок и просто стоеше далеч от дневната, докато не мине пет. Всъщ​ност последният път, когато бе говорил с нея, беше вечерта след посещението на детектива, за да ѝ каже да се върне към своите телевизионни програми.

Почука на вратата на мазето. Нямаше отговор.

- Хей - каза той, - там, долу, ли си?

Отвори и заговори в тъмното. Тя не обичаше внезапните влизания и неочаквания шум.

- Вече можеш да гледаш всичко, което искаш. Свърших работата си за деня. Ще поседя с теб, ако искаш.

Нощната лампа беше запалена и осветяваше отсрещната стена. В ъгъла имаше малка купчина книги, още непрочетени, и плюшено животно, което ѝ бе купил от „Трийхаус Тойс“, когато ходи по работа в Портланд. Стигна до първото стъпало, все още не му се искаше да нарушава спокойстви​ето ѝ. В началото, когато едва бе започнал да опознава ней​ните навици, а тя неговите, бе влязъл в мазето и тя се беше опитала да го спъне и да го събори на земята. Едва бе успял да се задържи за перилата, за да не си счупи врата. Огромна треска бе пробола дланта му и въпреки че бе успял да извади повечето от нея, дребни частици бяха проникнали надълбоко и раната бе започнала да гнои. Отиде на лекар, който ги извади с местна упойка. След това заключи вратата на мазе​то и прибра дистанционното за телевизора. Лишаването от телевизия бе най-тежкото наказание, което можеше да ѝ на​ложи, и винаги водеше до сблъсък на характерите им. Той се беше научил да заключва дистанционното в сейфа, защото иначе тя го намираше, но периодите, през които телевизорът не беше на нейно разположение, бяха най-тежките помежду им. За отмъщение тя правеше всичко по силите си, за да го дразни, чукаше по стената нощем, когато той се опитваше да спи, пренареждаше книжата му, така че той губеше следите на сметките, или разливаше мляко в хладилника, когато го няма, изключваше го и той беше принуден да го изпразва и мие, за да премахне лошата миризма. Накрая се стигаше до компромис и правата над телевизора биваха възстановявани, но конфликтът винаги костваше много и на двамата и всеки от тях си беше направил извода, че е по-добре да избягва подобни сблъсъци.