Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Виж - каза Демпси, - нямаме избор. Или това, или Томи престава да се съпротивлява и умира.

Изнизаха се секунди.

- Може да е за добро - каза Райън. Изрече го толкова бавно и толкова тихо, че Демпси трябваше да се наклони напред, за да е сигурен, че го чува добре. Лицето на Райън все още беше извърнато. Цигарата беше в лявата му ръка, но дясната вече не се виждаше. Според наклона на рамото трябва да беше някъде до колана му. Демпси замря. Писто​летът му бе на масата до него. Той небрежно сложи ръка на сантиметри от оръжието и каза:

- Мисля, че вече сме водили този разговор, Франсис. - Изненадан бе колко спокойно звучеше гласът му. Пръстите му докоснаха дръжката.

Раменете на Райън трепереха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Когато заговори отново, гласът му също тре​переше.

- Господи, погледни ни. Правим бомба. Готвим се да уби​ваме и осакатяваме. Аз не съм като теб, Мартин. Може би не съм корав колкото теб. Участвал съм в побои заедно с най-добрите от тях, но никога не съм убивал. Не искам да убивам никого. Дори Оуени Фаръл.

- Как мислеше, че ще свърши всичко това?

- Не знам: с общо събрание може би, с компромиси от страна на всички. Мислех, че Джоуи Туна ще разбере, че сме прави. Мислех...

- Какво, че си имаш работа с разумни хора ли? - В тона на Демпси нямаше насмешка, долавяше се само умора, дола​вяше се ужас от онова, в което бе допуснал да се превърне.

- Не - каза Райън, - просто с хора. Просто с обикновени хора.

- Те никога не са били обикновени хора, Франсис. Обик​новените хора водят обикновен живот, но не и те. Ръцете на всички им са изцапани с кръв, душите им също. И ние сме се изцапали просто защото сме се движили между тях.

- Ти убивал ли си, Мартин?

Райън се обърна и го погледна. Чувал бе разни истории: Демпси работел сам и хората, за които трябвало да се погри​жи, никога повече не се появявали. Където и да се намирали, били погребани надълбоко. Сега Райън искаше да получи потвърждение лично от него.

- Да - каза Демпси. Очите му не издаваха никакви чув​ства.

- За Томи ли?

- И преди Томи.

- Кого си убил, Мартин? Кого си убил преди това?

- Това няма значение.

Ала имаше. Имаше значение за Райън. Демпси бе роден в Белмонт, но бе дошъл при тях от чужбина. Шушукаше се, че е бил бомбаджия, че е залагал взривни устройства в Северна Ирландия за ИРА и в Мадрид за баските от ЕТА. Сега не можел да се върне в Европа, защото въпреки постигнатото примирие между страните и в двата конфликта имало хора с дълга памет и сметки за уреждане. Томи му бе предложил дом и роля, която да изпълнява, и когато се появяваха про​блеми, които трябваше да бъдат решени, репутацията му ви​наги го изпреварваше.

Преди Райън да му зададе нови въпроси, Демпси рече:

- Казваш, че никога не си убивал, Франсис. Казваш, че не можеш. Но преди всичко това да свърши, може да бъдеш по​ставен в положение, когато ще трябва да натиснеш спусъка срещу някого, за да спасиш себе си. Мислил ли си за това?

- Да - отвърна Райън, - мислил съм за това. Дори съм го сънувал.

- И в съня си натисна ли спусъка?

Демпси чакаше отговора му, единствената светлина в кухнята, тази от лампата на масата, падаше върху острите проблясващи шипове на кабърчетата.

- Да - каза Райън накрая. - Натиснах спусъка.

- Тогава може би все пак си способен да убиеш. Кого уби в съня си?

- Безлики хора. Не знам кои бяха.

- Но въпреки това ги уби?

- Да.

- А мен? - попита Демпси. - Мен би ли убил в своите сънища? Убиваш ли ме в своите сънища?

Райън бе стигал дотук. Вече нямаше смисъл да се връща назад.

- Мислил съм за това.

- Не си го сънувал, а си го мислил?

- Да.

Демпси видя, че ръката на Райън е достатъчно близо, за да посегне към онова, което беше затъкнато в колана му, каквото и да бе то, а реалността на казаното от него висеше във въздуха помежду им като бяла кърпа, която чака да бъде пусната на мястото на дуела.

- Всичко е наред, Франсис - каза Демпси. - Знам, че си го мислил. Виждал съм го в очите ти. - Побутна леко кутията от обувки с лявата си ръка, за да закрие дясната. - Но не аз съм врагът тук. Каквото и да мислиш за мен, аз не съм този, от когото трябва да се боиш. Ако сега се обърнем един срещу друг, ще свършим тяхната работа. Трябва да си вярваме, защото си нямаме никого другиго.

Въпреки казаното от него Райън не бе много сигурен.

- Понякога ме плашиш, Мартин. Стигаш твърде далеч. Онази жена миналата вечер, тя не заслужаваше това, което ѝ стори. Никоя жена не го заслужава.