Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Разбирам, Мартин.

- Добре.

Демпси взе кутията и тухлата и ги сложи в сгъвката на лакътя си. Под палтото беше облечен в суичър с качулка и когато слезе от колата, вдигна качулката да скрие лицето си. Райън понечи да му пожелае късмет, но се отказа. Едното от момичетата в бара се смееше с широко отворена уста и отметната назад глава. Беше хубаво, и то не с вулгарната ху​бост на повечето от момичетата, които се мотаеха с Оуени и хората му. Имаше изящни бледи черти и много тъмна коса. Не можеше да е на повече от деветнайсет-двайсет години. В повечето барове на Бостън щяха да ѝ поискат лична карта и набързо да я изгонят, но не и тук, не и в бара на Оуени.

Щом се потопи в студения нощен въздух, Демпси пов​дигна единия край на кутията, за да активира устройството. По-голямата част от нея бе омотана със скоч, но беше оста​вил единия ъгъл скъсан и непокрит, за да стигне лесно до детонатора, който щеше да предизвика взрива. Демпси тръг​на към бара, сложил пръсти на дупката в кутията и тогава в огледалото за задно виждане блеснаха фарове, прозвучаха сирени. Демпси забърза назад към колата, все още с устрой​ството в ръка; тухлата бе изхвърлил на улицата. Райън за​пали двигателя и се включиха в движението зад камион за напитки тъкмо когато първата полицейска кола изскърца със спирачки пред бара. Зад нея идваха още и големият черен фургон на специалните части в средата на колоната беше до​сущ като царица на бръмбарите сред своите поданици.

- Леле - каза Райън, - става лошо. Става много лошо.

- Карай. Не търсят нас. Няма как да са знаели.

Райън продължи да кара направо, докато не стигнаха до кръговото движение край брега. Там зави наляво покрай статуята на Фарагът, покрай пързалката за кънки „Франсис Мърфи“. Едва когато стигнаха до празния паркинг на Касъл Айлънд, Райън си даде сметка, че ги бе вкарал в задънена улица. Изруга и започна да обръща несръчно, но Демпси го успокои.

- Спокойно - каза той. - Поеми си дъх. В безопасност сме.

Райън го послуша. Вдиша дълбоко веднъж, два пъти. Усети как чудовището в кутията до краката на Демпси се размърда. Може би и Демпси го усети, защото отвори врата​та, отиде до края на паркинга и запрати кутията във водата. Върнаха се до кръговото движение и по „Фърст Стрийт“ на​пуснаха Саути.

- Защо бяха там? - попита Райън. - Защо дойдоха?

Но отговора на този въпрос получиха едва по-късно, ко​гато Томи се обади на Демпси и му каза, че Джоуи Туна е мъртъв.

Когато изскърцаме под твоите стъпки, когато разбием твоята чаша, когато чуеш нашето трак-трак-трак, това е кост,

това е единственото, което имаме, макар да сме много излъскани и пълни с буболечки.

Направени сме само от кост.

„Мъртвите момичета говорят в един глас“,

Рандъл Хейт почувства разликата в къщата още щом се върна от магазина, сякаш зарядът от статическо електри​чество в килимите и текстила беше изпразнен. Спря в кори​дора, усещайки през материята на пуловера студенината на сладоледа в книжния плик, който държеше в лявата си ръка. Взел бе също така шоколад и газирано, както и канелени бонбони. Тя обичаше аромата им, действаха ѝ успокояващо - не както на повечето деца, помисли си той, но пък и тя бе доста различна от другите деца.

Пътуването до града вече му бе поднесло една смущава​ща случка. Бе видял на улицата Валъри Кор в компанията на мъж, когото не познаваше, но който по ръст и по стойка му заприлича на полицай. Госпожа Кендъл, която работеше в дрогерията на непълно работно време, бе сложила дясната си ръка на рамото ѝ, наклонила бе глава към нея и ѝ гово​реше нещо - утешителни и обнадеждаващи думи навярно. После Дани, странното, но свястно момче, което държеше кафене „Халоуд Граундс“, излезе и подаде на Валъри бял книжен плик, пълен с пасти и понички. При този неочакван малък жест нещо в нея се прекърши и тя си тръгна, следвана от ченгето. Рандъл я изпрати с поглед и се опита да определи нейните чувства, съдейки по вида ѝ. Тъга. Празнота.

Вина?

Полицаят забеляза, че я гледа. Рандъл обаче не реагира пресилено. Само се усмихна тъжно, както мислеше, че би постъпил обикновен човек, нормален човек. Той бе актьор, който се вживява в роля. Изпълни я добре, но щом жената се изгуби от погледа му, я прогони от мислите си. Започна да се вглежда в лицата на хората, с които се разминаваше, до​като разменяше любезни поздрави с тях, и да наднича в про​зорците на офисите по „Мейн Стрийт“, проверявайки дали някой няма да отвърне на погледа му, да задържи очи една идея по-продължително върху него и да се издаде.