Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Ние не отвличаме малки момичета, Томи. Това не е в стила ни.

- Ами? Откога?

- Господи, Томи, за какви ни мислиш, за педофили ли? За извратени? Тя не е при Оуени. Хората не постъпват така, не и със своите, не и нормалните хора. Те искаха само да по​говорите. Ако момичето беше при тях, щяха да ти го кажат. Щяха да ти изпратят съобщение и после щяха да й позволят да се прибере вкъщи - след като ти се явиш. Нашите хора не биха се държали по друг начин. Ние не сме като руснаците. Не сме животни.

Томи кимна. Пистолетът в ръката му трепна. Джоуи видя, че е спечелил предимство, и побърза да се възползва от него.

- Хайде, Томи. Прибери пистолета и ще забравим за всичко това. Ще се обадя на този-онзи. Ще кажа на всички, че могат да бъдат спокойни. Ще им кажа, че Томи Морис е непоклатим както винаги.

Томи започна да закопчава комбинезона. Той беше твър​де тесен за него и копчетата му се изплъзваха, ала не поглеж​даше надолу.

- А срещата? Съвещанието, на което Оуени не се появи, но ти се появи? Мартин, изглежда, мисли, че това е било съобщение.

- Съобщение ли? Разбира се, Томи, винаги има съобще​ние. Съобщението беше, че трябва да се явиш и да разчис​тиш всичките подозрения, да успокоиш хората. Сега го чу​ваш от първа ръка.

- Не - каза Томи, - съобщението, получено от Мартин, изобщо не беше такова.

- Е, сбъркал е. Моята съвест е спокойна.

- Чудесно - рече Томи. - Тогава и тялото ти може да се присъедини към нея.

Държеше пистолета ниско, до корема си, така че комби​незонът пое отката. Първият куршум улучи Джоуи в коре​ма. Той каза „Ох!“. Звучеше разочаровано, сякаш бе хванал Томи да върши нещо срамно. Подпря се на бюрото и Томи го простреля отново. Джоуи се свлече на пода, взел със себе си шепа фактури. Чашата му падна до него и се счупи. Леже​ше редом с парчетата разбит фаянс, чаят се стичаше в цепна​тините между дъските. Поемаше въздух на кратки задъхани вдишвания, в устата му имаше кръв. Държеше ръцете си над раните, защото не се решаваше да ги докосне. Примигваше непрекъснато като човек, който се бои от ярката светлина.

- Ох - изпъшка отново. - Ох, не.

Томи стоеше над него.

- Впрочем аз никога не съм те харесвал - каза той. - Ни​кога не си бил човек, на когото може да се разчита.

И остави Джоуи Туна да умре на онова място, с лице до студените дъски, чиято миризма се просмукваше в послед​ните глътки въздух - прощален дар за стария гангстер, който го бе създал.

Студена нощ в Бостън, дъждът вече плющеше с всич​ка сила. Валеше от сутринта, променяше се само силата на дъжда, сякаш небето беше решило да залее света, за да го измие добре. Светлините на по-високите сгради, винаги не на място в Бийнтаун, сякаш разгонваха облаците отго​ре, като ги пронизваха и позволяваха на дъжда да се излива през дупките. Тази вечер това бе град на прогизнали дрехи, на обувки, които пропускат влагата, на слепнали ситни къд​рици и хладни целувки на дъждовните капки по вратове и гърди, на размити неонови отражения в локвите, напомня​щи цветни водовъртежи, на едва пъплещ трафик и нетърпе​ливи пешеходци, притичващи опасно близо пред колела и брони, без да обръщат внимание на клаксоните и светлините на фаровете. Дори тръгналите към клубовете и баровете мо​мичета се принуждаваха да покриват краката и ръцете си от страх да не настръхнат и разочарованието от това бе изпи​сано по лицата им. По-късно онези, които не бяха намерили партньори за през нощта, щяха да вдигнат ръце и да оставят дъжда да съсипва прическите и да размазва грима им, щяха да ругаят и да се кикотят, опитвайки се да хванат такси, а шофьорите на таксита щяха да си напълнят джобовете тази нощ. Но студът... Господи, това бе най-ужасното. Той ха​пете и гризеше, забиваше своите бели зъби в пръстите на ръцете и краката, носовете и ушите, както лешояд човката си в труп сред снега. Зимата бе друго нещо: зима със сняг по земята и ясно синьо небе. Човек знае какво да очаква от зимата. Но това, това скапано време, с него не можеше да се постигне никакъв компромис. По-добре беше да не излизаш изобщо, обаче това означаваше да капитулираш пред него, да му позволиш да господства над града, да пожертваш една нощ навън, защото природните стихии са в заговор против теб, особено когато си млад - на възраст за женене - и имаш пари в джоба. За по-възрастните, които имат да показват и да доказват по-малко неща, лошото време можеше да означава почивка, но не и сега. Не, нощите като тази бяха безценни и трудно спечелени. Нека дъждът да вали; нека студът да хапе. Топлината и компанията стават двойно по-приятни заради усилията, които са били нужни, за да ги намериш, и малко удоволствия могат да се сравнят с това да гледаш леещия се дъжд в мрака отвън от удобен стол, с чаша в ръката и глас, който тихо шепти на ухото ти усмихнати думи.