Джон Коннолли - Душа в пламъци

Но Томи Морис. Какво да правят с Томи Морис?

И сякаш повикан от мрака, Томи му отговори:

- Как си, Джоуи?

Джоуи вдигна очи от книжата. От лявата му страна има​ше складово помещение. Там пазеше архивите си заедно с купища компютърна хартия, канцеларски материали и всич​ко друго, което не искаше да бъде замърсено от влагата и миризмите от долния етаж. Вратата винаги беше отворена, защото неговите служители знаеха много добре, че не бива да влизат без негово разрешение, и той заключваше само вратата на офиса. Сега Томи Морис се появи от складово​то помещение, малкото коса, която му беше останала, беше късо подстригана, лицето небръснато, увисналият като блед език над колана корем надничаше изпод ризата, космат и някак си неприличен. Носеше син работен комбинезон от рибния пазар, разкопчан до чатала.

Трябва да бе стоял тук почти час, чакайки търпеливо, докато пазарът утихне, дока​то останат само те двамата.

- Томи - каза Джоуи, - изплаши ме до смърт. - Какво те е прихванало да се завираш в разни килери? Да не си ми хвърлил око? Да не си станал обратен?

Усмихна се на собствената си шега и Томи му отвърна с усмивка. Сякаш бръчките му бяха повече отпреди и набождащата брада беше изцяло бяла. Неуспехът действа така на мъжете, помисли си Джоуи, неуспехът и съзнанието за заплашващата го смърт.

Само че Томи не беше единственият, който усещаше дъха на онази с косата. Той държеше в дясната си ръка пис​толет. От заглушителя оръжието изглеждаше по-лъскаво и по-грозно, отколкото беше. Не че му трябваше заглушител. Тук нямаше кой да го чуе, а стъклата и стените бяха дебели. Но за Томи беше типично да обръща внимание на дребните подробности и да изпуска от поглед по-широката перспекти​ва. Затова бе разорен и бягаше, затова с него бяха останали само Демпси и Райън.

- Ти ме познаваш добре, Джоуи. Винаги съм харесвал мо​-мичетата.

Така си беше. Томи никога не оставаше без поне две жени, които да върти едновременно. Джоуи бе хвърлял го​леми усилия да открива кои са момичетата във временните му хареми, с надеждата да го хване със смъкнати панталони.

- Трябваше да си създадеш семейство като мен - каза Джоуи. - То премахва нуждата от всички тези глупости, или поне от повечето, ако си го направил както трябва. Защо не си дръпнеш стол, та на подметките ти да им олекне?

Томи остана на мястото си. Пистолетът не беше помръд​нал. Все още беше насочен към Джоуи, който не беше въо​ръжен. В чекмеджето на бюрото му нямаше пистолет. Не бе имал желание да притежава такъв. Той бе Джоуи Туна, по​средникът. Когато бе нужно, ставаше Джоуи Тюми, въздава​щият справедливост, но справедливост, която бе договорена предварително, определена от мъдри глави. Тя винаги беше това, което бе редно да се направи.

- Това място не се е променило - каза Томи. - Имам чув​ството, че и книжата на бюрото ти са същите.

- Няма причина да се променя онова, което винаги е рабо​тило, Томи. Аз печеля пари. Преди рецесията дори имахме известен растеж всяка година. Тук вършим нещата точно по правилата. Толкова сме чисти, че данъчните са убедени, че сме мръсни. Така беше, когато поех бизнеса от чичо ми, така ще бъде, ако е рекъл Бог, и след като си отида.

Дори не трепна, когато изрече тези думи. Нямаше да дос​тави на Томи това удоволствие. Така или иначе краят още не беше дошъл. Все още можеше да разубеди по-младия мъж. Попита:

- Помниш ли, когато ти дадох първа работа тук?

- Помня - отвърна Томи. - Да чистя вътрешностите, люс​пите и слузта. Ненавиждах миризмата им. Никога не успявах да я отмия от ръцете си.

- Чистата работа винаги мирише мръсно. Честната рабо​та.

- Понякога мръсната работа също мирише мръсно. Ми​рише на кръв и лайна. Мирише като това място. Мисля, че си седял тук толкова дълго, че си започнал да се объркваш. Вече не виждаш разликата.

Джоуи изглеждаше оскърбен.

- Знаеш ли, ти винаги си бил мързеливо копеле. Не оби​чаше тежката работа.

- Не съм имал проблем с тежката работа, Джоуи. Моят баща работеше на доковете, а майка ми миеше подове в офи​сите. Те ме научиха да уважавам честния труд. Ти беше този, който ме подмами с по-лекото, с обещанието за лесни пари.

- Значи обвиняваш мен за онова, в което си се превърнал? Това са думи на страхливец.

- Не, не те обвинявам. Не би имало значение, който и да ми го беше предложил, щях да приема. Бях още хлапак. Кражбите от камиони, разбиването на складове - всичко това беше моя втора природа. Но все пак ти отвори вратата. Ти ми посочи пътя.