Джон Коннолли - Душа в пламъци

- А второто нещо?

Показах ѝ джиесема си с анонимното съобщение относно началник Алън.

- Мамка му - изруга Ейми. - Пастърс Бей е истинско гнез​до на усойници. Никой ли не им е казвал, че клюкарстването е вредно за душата? И за какво лъже началник Алън, ако изобщо има такова нещо?

- За да разбереш, ще трябва да видиш второто съобще​ние. Пристигна тъкмо когато приключвах със закуската.

Подадох ѝ телефона. Съобщението се състоеше от седем думи:

НАЧАЛНИК АЛЪН Е ПЕДОФИЛ. ПРЕСЛЕДВА МЛАДИ МОМИЧЕТА.

- Господи - каза Ейми. Бутна телефона настрани, сякаш беше заразен.

Направо я виждах как изследва мислено ситуацията и преценява възможностите. Аз самият бях сторил същото су​тринта и нито един от резултатите не ме беше зарадвал.

- Може да е просто някой от местните, който му има зъб - казах аз. - Той е началник на полицията в малък град, така че можеш да бъдеш сигурна, че откакто заема тази длъжност, е успял да настрои поне неколцина от местните срещу себе си. Глобил е не когото трябва, накарал е някого да умъртви куче, което хапе когато не трябва, не е позволил да се разми​не някой арест за притежание на наркотици. Не е нужно да е кой знае какво.

- Но ако е вярно? Господи, четиринайсетгодишно момиче е изчезнало от неговия район. Ако е замесен, значи манипу​лира разследване, в центъра на което може да е самият той.

- Изпреварваме себе си - казах ѝ аз. - Обаче ми тряб​ва помощ, и то не помощта на братята Фулси. Необходимо ми е да следя Алън, но той ме познава, а и ако Хейт отиде в полицията, ще бъда популярен между ченгетата, колкото конска муха на сватба, поне за известно време. Безпокои ме и Енгъл. Той си има работа с някои доста неприятни личнос​ти и ако това е свързано с мафията, ще трябва да действаме внимателно заради нашата и на Хейт безопасност.

- Какво предлагаш?

- То вече е в ход. Помолих едни приятели от Ню Йорк да дойдат.

Утре ще бъдат тук.

Ейми знаеше за кого става дума. Чувала бе историите.

- Знаеш ли - каза тя, - ще ми е много любопитно да се запозная с тези приятели.

Говорих с Хейт малко след като Ейми приключи втория си разговор с него за деня. Той звучеше като замаян и не толкова сигурен, че е разумно да си мълчи за онова, което се случваше с него. Стана ми ясно, че скоро ще се изпра​вим пред полицаите в някоя стая за разпити. Хейт може би още не го беше разбрал, но това вероятно бе най-доброто, което можеше да предприеме при дадените обстоятелства. Единственото нещо от нашия разговор, което, изглежда, го разгневи, беше последният ми въпрос.

- Господин Хейт, в течение на своята работа имали ли сте някога вземане-даване с криминални елементи?

- Какво искате да кажете? - сопна се той. - За какво на​меквате?

- За нищо не намеквам. Питам само дали, съзнателно или несъзнателно, сте влизали в контакт с фирми, които може да са били свързани с организираната престъпност? Гово​ря за стриптийз барове, игрални клубове, лихвари или дори привидно законни дейности, които са се оказали недотам за​конни, когато сте проверили счетоводната им документация.

- Не - отговори той, и то много категорично. - Работя предимно с малки предприятия и никое от тях не ми е да​вало повод за безпокойство. Те също са наясно, че не съм човек, на когото може да се предлага участие в незаконни дейности.

- Добре, господин Хейт. Просто исках да съм сигурен.

- Обичам работата си - каза той. - Някои хора може да я намират досадна, но не и аз. Обичам усещането за ред, което създава. Не искам да губя работата си, господин Паркър. Не искам да губя клиентите си, приятелите си. Не искам да губя този живот.

- Разбирам.

- Не, мислите, че разбирате, но не разбирате нищо.

И затвори.

Джоузеф Антъни Туми, или Джоуи Туна [19] Tuna - риба тон. - Бел. прев. , както беше из​вестен на клиентите си в Централния дорчестърски рибен пазар, име, което съдържаше намек за пренебрежителното отношение към рибните пазари в Дорчестър, сякаш те вече излизаха от мода, седеше в своя офис, пресмяташе печал​бите за деня и планираше поръчките си за идната седмица. Пазарът около него бе тих. Работата беше приключила към седем часа вечерта и на практика нямаше причина да седи тук след работното време, но му беше приятна тишината на старата сграда, нарушавана само от тихото бръмчене на хладилниците и капещата вода. Всяко време на деня имаше свой собствен ритъм и след всичките тези години, откакто държеше пазара, тялото му бе влязло в хармония с циклите на бизнеса. Затова му бе ясно, че никога няма да се оттегли: свързан бе с този пазар като с пъпна връв. Без него щеше да залинее и да умре. Обичаше го, обичаше усещането за него, звуците, миризмата му. Носеше го навсякъде в сърцето и мислите си, както и върху дрехите и кожата си. Съпругата му, любимата му Айлийн, обичаше да се шегува, че в океана живеят същества, които не миришат толкова силно на сол и на риба, колкото нейният Джоуи. И какво от това, че мири​ше? Всички сме дошли от океана и вкусът му още се усеща в потта ни. Океанът бе дал живот на Джоуи и продължава​ше да го храни. Никога не беше опитвал да се отдалечава от него и винаги бе живял на разстояние, от което се чува шумът на разбиващи се вълни.