Джон Коннолли - Душа в пламъци

Когато стигнах до „Сейнт Максимилиан Колби“ в Скарбъро, утринната литургия бе вече започнала, но на нея при​състваха само неколцина енориаши. Настаних се тихо на една от задните пейки и през цялото време стоях с наведена глава. Вече не ходя толкова често на черква; ходех, когато ми бе нужна утеха или просто пространство, където да поди​шам известно време. Там намирах покой, покоя, който идва, когато се дистанцираш от земното, макар и за кратко, и при​емеш, че покоят в отвъдното е възможен. Никога не можех да кажа кога ще ме обземе потребността да посетя това прос​транство, но тя ме връхлетя тази сутрин, след като Ейми от​ложи срещата ни, и аз ѝ се подчиних. Луис веднъж ме беше попитал дали вярвам в Бог след всичко, което съм видял и което съм преживял, най-вече след като загубих Сюзън и Дженифър. Аз му дадох три отговора, което навярно беше поне с два повече, отколкото бе очаквал. Казах му, че нами​рам за по-лесно да вярвам в Бог, отколкото да не вярвам, за​щото, ако не вярвах в нищо, смъртта на Сюзън и Дженифър щеше да е безсмислена и безпричинна, а аз предпочитах да се надявам, че тяхната загуба е част от някаква закономер​ност, която още не съм проумял. Казах му, че Богът, в когото вярвам, понякога извръща поглед от мен. Че той е Бог, кой​то се обърква, Бог, затрупан от нашите искания, защото ние сме толкова малки и сме толкова много. Казах му, че разби​рам как може да се случи това. Моят Бог беше като родител, който винаги се старае да бди над децата си, ала никой не може да бъде непрекъснато до децата си, колкото и усилия да полага. Аз не бях до Дженифър, когато тя се нуждаеше най-много от мен, и отказвах да виня за това моя Бог.

Казах му още, че вярвам в Бог, защото съм виждал не​говата противоположност. Виждал съм всичко онова, което той не е, докосван съм от злото и затова не мога да отрека, че безкрайната доброта е в състояние да се противопостави на тази поквара, също както не мога да отрека, че дневната светлина следва мрака и нощта следва деня.

Казах му всичко това и той остана безмълвен.

Когато литургията свърши, се качих в колата и отидох да закуся в ресторант „Палис“ в Бидфорд. Някои хора може да кажат, че е глупаво да се бие толкова път заради една за​куска, но те едва ли са закусвали някога в „Палис“. Изпих си бавно кафето, прочетох си вестника и тъкмо когато се почувствах спокоен и готов да се изправя пред новия ден, телефонът ми изписука, известявайки ми, че имам ново съ​общение.

Прочетох го, запазих го и почувствах как доброто ми настроение се изпарява.

Върнах се вкъщи и започнах да работя по списъка на Рандъл Хейт, като използвах разграничаваща информация, за да проследя движението на хората в него през годините, в слу​чай че някой от тях е работил нещо, което може да е имало връзка със затворите, сравнявах насрещно имената и адре​сите с регистрите на затворите, като се опитвах да разбера дали някой от Пастърс Бей е излежавал присъда в Северна Дакота, Върмонт или Ню Хампшър, или има близки родни​ни, излежавали присъди в тези щати. Ударих на камък при всичките, но това бе едва първата фаза от разнищването на плетеницата от десетки потенциално взаимносвързани жи​воти, което можеше да се окаже продължителен процес.

Малко след един часа отидох в южен Фрийпорт и оста​вих колата на паркинга до сградата на Ейми. Днес нямаше гарвани по дърветата. Бяха някъде другаде и аз нямах нищо против това. В миналото бях видял големи черни гарвани да клечат по дуварите на стария затвор в Томастън и те ми се бяха сторили чудовищни, същества, които мутират, до​като ги гледаш, пратеници от друг, по-покварен от нашия свят. Тази представа никога не ме беше напускала и видех ли гарвани, се питах какви ли са истинската им природа и истинските им намерения.

Усетих аромата на прясно кафе още с влизането си в офи​са и чух Ейми да ме поздравява от кухничката до приемната. След секунди тя се появи с поднос, на който имаше кана, две тортили с пилешко и две лилави богородички във ваза.

- Съвсем по домашному - казах аз. - Може пък все пак да те вземе накрая.

- Интересът ти към моите брачни перспективи не спира да ме удивява - отвърна тя. - Ако не те познавах достатъчно, щях да реша, че ревнуваш и искаш да заемеш неговото място.

- Мисля само за безплатната правна помощ.

- Благодаря. Ако продължаваш да се поддаваш на изку​шението да задаваш неудобни въпроси, ще трябва да пъту​ваш навсякъде с правен съветник до себе си в онази мъжка играчка, която караш.