Джон Коннолли - Душа в пламъци

Джоуи сложи месеста лапа върху китката му и я стисна толкова силно, че пръстите му започнаха да изтръпват. По устните му имаше капчици слюнка и Демпси усети упорита​та миризма на риба, която винаги съпровождаше този човек.

- Разбра ли ме, Мартин? - каза Джоуи и вонята му заля Демпси отвсякъде, кожата му пламна, сякаш бе алергичен към този противен човек. - Кажи му да дойде или пък ми звънни да ми кажеш къде можем да го намерим. Това е всич​ко, което трябва да сториш. Ще се погрижим за теб, за него също. Обещавам ти. Всичко ще бъде направено както е ред​но.

И двамата знаеха за какво става дума. Това щеше да е пре​-дателство, след което щяха да му останат само две възмож​ности: да отиде в заточение или да се преструва, че животът му в Бостън е все още възможен, да приема всяка работа, която му пуснат, докато не решат да му пуснат куршума, за​щото не може да се вярва на човек, който е предал своя шеф.

Демпси издърпа ръката си и погледна часовника. Пред​ставителят на Оуени закъсняваше вече петнайсет минути. Уговорката беше Джоуи да дойде пръв; присъствието му на срещата трябваше да послужи като гаранция, че всички спо​рове ще останат цивилизовани, само че човекът на Оуени още не се бе появил. Отвън Райън беше допил кафето си и пристъпяше неспокойно от крак на крак.

- Момчето на Оуени трябваше да е вече тук - каза Демп​си, но Джоуи бе станал и закопчаваше палтото си. - Къде отиваш, срещата още не се е състояла.

- Състоя се - отвърна Джоуи и Демпси почувства как въз​духът му секна, сякаш някой го бе ударил в корема. Момче​то на Оуени нямаше да дойде. Изобщо не е било предвидено да идва. Джоуи бе говорил от името на Оуени. Говорил бе от името на всички им, на всеки от тях, всеки един, който не бе Томи Морис и не бе свързан с Томи Морис, всеки, който искаше Томи да замлъкне завинаги, да бъде заровен някъде с куршум в тила, сред миризмата на покриващата тялото и изгаряща очите му вар, заедно с чука, с който са избили зъ​бите му накрая.

Присъдата бе произнесена. Оставаше само екзекуцията да бъде изпълнена.

- Момичето? - каза Демпси. - Кажи ми истината. Той иска да знае. Ти каза, че не е при Оуени. При теб ли е? То инструмент ли е в тази игра?

Но мислите на Джоуи вече бяха другаде. Само тялото му още не бе пристигнало там.

- Кажи му да се яви, Мартин. Не ни принуждавай да ид​ваме да го търсим. Харесвам те. Харесвам и момчето отвън. Не искам на никого от двама ви да се случи нещо. Затова говори с Томи. Убеди го. Ти си умен човек. Ще намериш нужните думи. И внимавай.

Излезе от кафенето и в движение потупа Райън по гърба. Райън го проследи с поглед, а после се обърна и погледна втрещено Демпси, отворил уста и вдигнал едната ръка в без​мълвно „Какво става, мамка му?“, докато другата продължа​ваше да стиска пищова в джоба.

„Браво, момче, помисли си Демпси, продължавай да дър​жиш пистолета.“ Сега бе благодарен, че е уредил тази про​паднала среща тук, а не някъде в Дорчестьр или Чарлстаун, както бе предложил в началото Джоуи. Ако се бе съгласил, вече щеше да е проснат на пода в склада и някой щеше да забива пирони в дланите и ходилата му, за да го накара да говори.

Запъти се към вратата, държейки непохватно вестника върху пистолета. Отвън влизаше някаква жена и той я блъс​на, докато минаваше покрай нея. Тя каза нещо, но не я чу. Вниманието му бе насочено към света отвън, към площада, който изведнъж му се стори по-празен от преди, към лицата, които изведнъж сякаш станаха по-съсредоточени, по-заплашителни. През времето, откакто бе влязъл в кафенето, сфе​рата на съществуването му се беше превърнала в по-безнадеждно, по-безмилостно място.

Каза на Райън да тръгва и двамата заедно нагазиха във враждебния свят.

Ейми беше принудена да откаже срещата ни сутринта за​ради случай на домашно насилие, който бе оставил петдесетгодишен мъж със счупена ръка, разбита глава и няколко пукнати ребра. Нападателят беше четирийсет и три годишната му съпруга, която с мокри дрехи тежеше по-малко от четирийсет кила и говореше толкова тихо, че я чуваха само прилепите. Очевидно съпругът я беше пердашил през пър​вите деветнайсет години от брака им и тя бе решила да отбе​лежи двайсетата, като го поощри да обърне нова страница, благоразумно използвайки тежък чук, докато той си отспивал след пореден запой. От приюта за жени, на който Ейми правеше безплатни услуги, я бяха повикали да говори с же​ната, поради което тя бе отложила срещата ни за следобеда.