Джон Коннолли - Душа в пламъци

На скута му имаше брой на „Бостън Финикс“. Вътре бе пистолетът и дясната му ръка през цялото време го стиска​ше. Поуспокои се едва когато се зададе Джоуи Туна, заровил дълбоко ръце в джобовете на палтото си. Дори започна да се отпуска. Джоуи бе собственик на рибен пазар в Дорчестър, който носеше добри приходи; освен това имаше малък страничен бизнес, включващ дрога, оръжия, протекции, проститутки и лихварство, който носеше още по-добри при​-ходи; в добавка имаше и връзки нагоре-надолу по североиз​точното крайбрежие. Чичото на Джоуи, който беше по-млад от него, което Демпси така и не успя да проумее съвсем, и имаше дори повече връзки, което му беше напълно понятно, излежаваше десетгодишна присъда в „Сидър Джънкшън“, затвора, който всички от неговото поколение продължава​ха да наричат „Уолпол“. Джоуи беше човекът, с когото да се срещнеш в ситуация като тяхната, когато доверието е на първо място, тъй като се разбира от само себе си, че един​ственият, който може да вади оръжие в присъствието на Джоуи Туна, бе Джоуи Туна. Джоуи сам по себе си беше га​ранция за сигурност, но въпреки това Демпси беше нащрек и не му харесваше мисълта, че някой може само да чака той да си тръгне, за да покаже по-различно отношение към тях. Така че бе по-добре да се срещнат тук, на място, което е без​опасно и многолюдно, и пълно с ченгета, стига същите тези служители на реда и закона да не гледаха твърде строго през затъмнените стъкла.

Истинското име на Джоуи бе Джоуи Туми, но повече​то от хората, които го познаваха, го наричаха Джоуи Туна. Имаше и още едно име, сред отрепките, име, което никога не се произнасяше гласно в негово присъствие, а когато го нямаше, се произнасяше само шепнешком.

Наричаха го Джоуи Тюми [18] Tomb - гроб. - Бел. прев. .

Джоуи влезе в кафенето и си придърпа стол. Вече трябва да наближаваше седемдесетте, но изглеждаше добре за въз​растта си. Косата му бе побеляла още на трийсет и няколко години - зад гърба му хората се шегуваха, че това се е случи​ло, когато клиент му поискал заем, - което преждевременно му беше придало солиден вид и ни най-малко не беше попре​чило на издигането му до сегашното авторитетно положение. Имаше масивната фигура на човек, прекарал по-голямата част от живота си, занимавайки се с тежка физическа работа, и жените на определена възраст все още го намираха за ху​бав, поне докато не отвореше уста: Джоуи Туна никога не си бе правил труда да поддържа зъбите си, така че усмивката му напомняше разнебитена ограда от колове. Демпси знаеше, че има жена, въпреки че никой не я бе виждал. Също както съ​пруга си, и тя не си падаше много по ненужното общуване.

- Ужасно време - каза Джоуи. Всичките тези години в Бостън почти не се бяха отразили на акцента му, все едно че току-що бе слязъл от кораба с торба на гърба. Демпси не беше единственият, който понякога трудно разбираше каза​ното от него. - Дори не виждам дъжда, а съм мокър до кости.

Демпси и Джоуи се ръкуваха. Райън получи кимване при опита да го поздрави.

- Какво да ви взема, господин Туми? - попита Райън.

Демпси обърна внимание, че той винаги бе любезен с по-възрастните мъже. Беше умен. Проявяваше уважение. Ако нещата бяха се развили по-различно, можеше да стигне далеч.

- Мислиш ли, че тук имат чай? - каза Джоуи. - Аз никога не посещавам подобни заведения. С парите, които тук искат за чаша кафе, човек може да си купи дял от плантация.

- Имат чай, но няма да ти хареса - отговори му Демпси. -Използват водата от бойлера. Вкусът му няма да е какъвто трябва да бъде. Водата никога не е достатъчно гореща за чай.

Джоуи обърна очи към небето. Тук беше извън зоната, където се чувства в свои води, което напълно съвпадаше с намеренията на Демпси. Джоуи Туна харесваше ресторан​ти, където името му беше известно и ламинираното меню не беше променяно от Деня на победата над Япония. Джоуи Туна не пиеше, не вземаше наркотици и не посещаваше ба​рове. Ядеше сандвичи шест пъти в седмицата на разхвърля​но бюро в офис, който мирише на риба, и пиеше запарен чай от очукан метален чайник, подгряван на котлон с едно коле​ло. Джоуи Туна беше традиционалист, добре платен член на старата школа, умеещ да потупва рамене и да стиска ръце. Джо Туна бе майстор на кривите усмивки, честен брокер на нечестни хора, регистратор на стари, затрупани с прах дъл​гове и дадени прибързано неразумни обещания. Джоуи Туна беше студен, безмилостен вакуум.

- Тогава нека да е кафе - каза Джоуи. - Черно с малко мляко. Само да не е от онзи боклук, мока ли, що ли.