Джон Коннолли - Душа в пламъци

Ейнджъл ѝ отвори вратата. Тя стъпи навън с единия крак, после спря и каза:

- Я ничево не видела.

Луис вдигна безпомощно ръце и поклати глава.

- Съжалявам, не разбирам.

Тя се намръщи, после проговори отново, този път на ан​глийски.

- Аз не видяла нищо. - Произнесе го внимателно и после си тръгна.

Проследиха я с погледи до самия приют, като същевре​менно оглеждаха улицата за нежелани свидетели. Когато наближи, вратата се отвори и отвътре излезе жена, която сложи нежно ръка на рамото ѝ и я въведе.

Дина не погледна назад и господата от Ню Йорк потег​лиха.

Демпси и Райън седяха в кафене на бостънския „Скълей Скуеър“. Ако имаше по-стерилна част на Бостън от „Скъ​лей“, Демпси още не я беше открил. О, имаше места, къде​то престъпността бе по-голяма, жилищни комплекси за бе​дни, пустеещи места и сметища, но „Скълей Скуеър“ беше сърцето на търговския център, редица от строги фасади, които оформяха административния център, доминиран от кметството и сградата на Федералното управление „Джон Фицджералд Кенеди“. През осемнайсети век „Скълей“ при​ютявал бостънския елит. През деветнайсети век се появили сградите със закръглени еркери и внушителните долепени една до друга къщи, а след това пристигнали имигрантите, елитът си тръгнал и „Скълей“ станал център на търговската дейност и развлеченията в града - последните, групирани около величествения „Хауърд Атенеум“, театъра, по-късно станал известен като „Стария Хауърд“. През шейсетте години на двайсети век било решено, че старото е лошо, а грозното добро, и „Скълей“ бил набелязан за събаряне. При​съствието на „Стария Хауърд“ представлявало единствена​та истинска пречка за осъществяването на този план. Група загрижени граждани настоявали за неговото реставриране, кампания, която станала напълно безсмислена, когато през 1961 г. „Хауърд“ изгорял до основи, без причината да бъде установена, въпреки че мнозина били готови да споделят предположенията си във връзка с това. Демпси знаеше мно​го добре, че в Бостън не липсват хора, които знаят как да драснат клечката. От разрухата на стария „Скълей“ по-късно се бяха родили стриптийз баровете и порнокината в Лоуър Уошингтън, макар че ексцесиите в Комбат зоун [17] Combat zone, буквално бойна зона, в разговорния език - название на районите днес вече са само спомен.

Но за тях „Скълей Скуеър“ още бе безопасна територия, доколкото в настоящото им положение можеше изобщо да се намери такава, защото трябваше да си луд, за да очистиш някого на място, което се вижда от кметството и от сгра​да, пълна догоре с федерална полиция. Демпси не беше си​гурен дали има обявена награда за главите на всички им и срещата бе уредена тъкмо заради това. Личното му убежде​ние, което не бе споделил с Райън, но подозираше, че и той мисли така, бе, че е само въпрос на време да бъде произне​сена окончателната присъда, ако вече не е била договоре​на в тяхно отсъствие. Ликвидирането им трябваше да бъде санкционирано; несанкционираните убийства водеха до не​забавна смърт за замесените, или поне така бе на теория. На практика, освен при изключителни обстоятелства, така​ва присъда получаваше само човекът, натиснал спусъка, но не и онзи, който му е казал накъде да насочи оръжието. Но ако бяха решили да закопаят Томи Морис, едва ли щяха да им се досвидят няколкото допълнителни патрона за хората, които му бяха останали верни докрай. Както всеки добър комарджия, Демпси искаше просто да си изясни до каква степен са изложени на опасност, преди да изиграе карти​те си. Те седяха лениво отпуснати край масата с кафетата си и Наблюдаваха минаващите туристи и бизнесмени. Пред един от ресторантите бяха изсипали куп престояли понички и гевречета и чайките се боричкаха с гълъбите за своя дял от тях. Демпси бе поръчал кафе за Райън, който гледаше подозрително чашата.

- Какво е това? - попита той.

- Лате.

- Какво е лате?

- Кафе. Лате е кафе. Нали искаше кафе?

- Да, но нормално кафе.

- Това е нормално кафе. Просто му добавят мляко.

- Искам сам да си слагам млякото.

- Изпий го. Трябва да си поразшириш хоризонта.

Райън предпазливо сръбна от чашата.

- Има вкус на мляко.

- Честна дума, хич не ми пука колко ченгета има наоко​ло. Ако не млъкнеш и не си изпиеш кафето, ще те оставя да лежиш на пода с разбита муцуна.

Райън се нацупи. Ръмеше ситен дъждец, толкова ситен, сякаш валеше само за да лъсне паважа и да предизвика оно​ва кисело изражение по лицата на минувачите, което Райън наричаше „бостънска дъждовна физиономия“ - нещо като гримаса, която говореше за дълбоко възмущение от бога и от природните стихии. Демпси си изпи кафето. В моменти като този му се искаше да не беше отказвал цигарите и само да разнася пакета „Кемъл“, за да му напомня какво не бива да прави, макар и сам да признаваше, че е глупаво да се пуши. Цигарата намаляваше донякъде напрежението, но тревогата си оставаше.