Джон Коннолли - Душа в пламъци

Той извади от джоба на сакото си плик и го сложи на ма​сата, точно както бе инструктиран, когато се обади по теле​фона първия път. Жената надникна вътре, прехвърли набър​зо банкнотите с пръсти, после сложи плика в чекмедже под телевизора.

- Ще имаш ли нещо против да те претърся?

Той повдигна вежди.

- Защо трябва да ме претърсваш?

- В миналото е имало неприятности - не при нас, уверя​вам те, при други в същия бизнес. Случвало се е разни типо​ве да вадят ножове, въжета. Грижим се за безопасността - за вашата, както и за нашата.

Не бе много убеден, че е точно така, но ѝ позволи да го опипа неопитно.

- Благодаря, че проявяваш такова разбиране. Ще си пре​караш добре.

- Сега може ли да видя момичето?

- Разбира се. То е оттатък. Ще ти хареса. Точно каквото поръча.

Последва жената по коридора и покрай банята до затво​рената врата.

Тя почука и едновременно с това отвори. Влязоха в приятно обзаведена и слабо осветена спалня. И тук имаше теле​визор, с подскачащ по екрана надпис DVD. Стаята бе силно ароматизирана, но недостатъчно, за да се замаскира застоя​лата миризма на секс. Момичето на леглото беше облечено в кукленска нощница. Дори гримът не успяваше да скрие фак​та, че доскоро самото то е играло на кукли. Дванайсет или тринайсетгодишно - помисли си той. Под платиненорусата коса се показваха тъмни корени.

- Това е Аня - представи я жената. - Аня, кажи здрасти на Фредерик.

- Здравей - каза Аня и дори само в тази единствена дума се долавяше чужд акцент. Едната страна на устата ѝ се пов​дигна, но никой не би нарекъл това усмивка.

- Здравей - отвърна посетителят, но в гласа му прозвуча колебание.

- Някакъв проблем ли има? - попита жената.

- Тя не е това, което поръчах.

Жената веднага смени тона, но се стараеше да не излиза от рамките на учтивостта.

- Говорихме по телефона - каза тя. - Лично съм си запи​сала подробностите. Поиска блондинка.

- Тя не е блондинка. Боядисва си косата. Виждам коре​ните.

Аня местеше поглед от единия към другия, опитвайки се да следи разговора. Разбираше, че посетителят е недоволен, но нищо повече. Не обичаше, когато са недоволни от самото начало. Тогава онова по-нататък ставаше още по-неприятно. Прибра колене до тялото си, прегърна ги и опря брадичка на тях. Така изглеждаше още по-малка. На масичката до нея имаше презервативи и кутия хартиени кърпички.

- Съжалявам - каза жената, - но се споразумяхме. Когато лампите угаснат, едва ли ще виждаш разликата, не и там, където е важно. -Усмихна се вулгарно. - А сега, ако искаш да вземеш душ...

- Не искам душ - каза той. - Искам си парите обратно.

Цялата престорена любезност на жената се изпари. Горната ѝ устна се изви и оголи зъбите като на куче, което дава последно предупреждение, преди да ухапе.

- Няма да стане. Платил си за този час. Можеш да играеш с нея на не се сърди човече, да ѝ разказваш как си прекарал деня или просто да излезеш през вратата и да отидеш ня​къде другаде. Изборът си е твой, обаче парите остават тук. - После направи последен опит за помирение: - Виж, скъпи, защо да се караме и да разваляме такава хубава среща. Ще си прекараш добре.

- Това ми го каза вече.

- Тя е мило момиче. Ще ти хареса.

- Не ми пука дори да е мис „Америкън Пай“. Не е това, което поръчах. - Извади джиесема си. - Може би трябва да се обадя в полицията.

Жената се дръпна от него и викна:

- Руди! Имаме проблем.

Затворената врата в края на коридора се отвори и той чу телевизора по-ясно. Предаваха хокеен мач. Не знаеше кой играе. Не се интересуваше от този спорт. Само белите харес​ваха истински хокея, и то защото не знаеха, че има и нещо по-хубаво.

Мъжът, който се появи, носеше анцуг, гуменки и твърде голяма за него фланелка на „Янките“. Беше към трийсетте и в поддържана фитнес кондиция. Тъмната му коса бе спре​тнато подстригана, приличаше на колежанче в пролетна ва​канция, ако не се брои „Ламата“, затъкната отпред в анцуга му. Тя имаше седефена дръжка и хромирана повърхност, която блестеше на светлината.

Руди тръгна с рамото напред по коридора и спря пред вра​тата на банята. Пъхна десния палец под ластика на анцуга, до дръжката на револвера и се облегна на рамката. Изглеждаше отегчен. Посетителят реши, че Руди не е особено умен. Ум​ният човек щеше да е нащрек за възможна опасност. Руди бе свикнал да сплашва малолетни момичета и клиенти с над​нормено тегло. Той не беше нито едното от двете.

- Какво има? - попита Руди. Очите му лениво се обърна​ха към жената.