Джон Коннолли - Душа в пламъци

Нямаше никаква видима причина Енгъл да е в този забу​тан полицейски участък по време на разследване за изчезване на младо момиче. Обаче той беше тук и неговото присъствие обясняваше някои от странностите в случая, включително и времето, което бе минало, преди майката на Ана Кор да направи публично обръщение. Това говореше за конфликт на становища, а присъствието на Енгъл означаваше, че в раз​следването участват поне два клона на ФБР. Плюс това, щом Енгъл беше намесен, федералните или знаеха за някаква дейност на организираната престъпност в Пастърс Бей, или търсеха някого в периферията - някой с връзки, простиращи се извън рамките на града.

Трябваше да говоря с Ейми, за доброто на двама ни. Сега беше по-важно от всякога да убедим Рандъл Хейт в необ​ходимостта да се яви и разкрие естеството на посланията, които му се изпращаха, и причината да му бъдат изпращани, дори с риск да разруши своето грижливо пазено съществу​ване. Едно беше да дразниш Мейнската щатска полиция, а аз имах солидни причини да върша това колкото е възможно по-рядко. Лицензът ми като частен детектив веднъж вече бе анулиран заради това, че бях ядосал Мейнската щатска по​лиция, и всяка нова наказателна мярка срещу мен можеше да завърши с отнемането му завинаги. Но да се бъзикаш с ФБР беше съвсем друго нещо. Ченгетата можеха да ми пов​дигнат обвинение или да ме пуснат, но федералните имаха право да ме тикнат зад решетките за колкото време поискат. На Ейми вероятно щеше да ѝ се размине, защото дори ФБР не обича да опандизва адвокати без сериозна причина. Аз, от друга страна, бях само някакъв си частен детектив и ма​кар да знаех, че в Бюрото има хора, които се интересуват от мен и, по свои съображения, са готови да ми предложат из​вестна протекция, бях напълно наясно, че те биха го сторили по-скоро от чувство за дълг, отколкото от някакви особени лични симпатии, и идеята да ме приберат за някое време в ареста -окръжния или някой по-мрачен - можеше да им се види привлекателна като начин да ми бъде напомнено, че толерантността им си има граници.

По някое време, след като бе изтекъл още почти цял час, ключът отново се превъртя. Този път влезе Алън и врата​та остана отворена. Зад гърба му сградата бе относително тиха. Енгъл и придружителите му, Уолш и щатските - всич​ки бяха отишли някъде другаде. Виждаха се само по-въз​растният полицай с фуражката под мишница и хубава млада жена с долнище на анцуг и стара фланелка на „Блекбеърс“, която, изглежда, бе сменила временно госпожа Шей, но вече обличаше палтото си, готвейки се да си тръгне.

- Свободен си да си вървиш - каза той. Не изглеждаше много доволен.

- И това е всичко?

- Това е всичко. Решението не беше мое. Ако зависеше от мен, досега щеше да си ни казал всичко, което знаеш.

- Няма да ми повярвате, но не бих ви съдил, ако бяхте тръгнали по трудния път.

- Спести си това. По един или друг начин ще открием с кого си говорил. Вече започнахме да разпитваме за колата ти. Селището е малко и хората са нащрек. Все някой ще е видял къде си паркирал и ще започнем оттам. Не забравяй да кажеш това на своя „клиент“. Можеш да вземеш от Беки пистолета и телефона си.

Подадох на Беки моята карта. Тя не беше така любезна, както госпожа Шей, и нямаше вид на жена, която яде много курабийки, но така или иначе ѝ благодарих. Щом стигнах до колата си, включих телефона и набрах номера на Ейми. Тя се обади още на първото позвъняване.

- Благодаря ти, че ми се притече на помощ - казах.

- Боях се да не решиш, че заплашвам мъжествеността ти. Пуснаха ли те да си ходиш?

- Неохотно. Не искам да ти го казвам по телефона, а съм твърде уморен за разговор тет-а-тет. Можеш ли да ми отде​лиш време утре сутринта?

- Преди всичко останало. Ще съм тук в осем. Междувре​менно говорих с нашия клиент.

- И?

- Мисля, че след разговора ви днес започва да вижда на​къде отиват нещата, но още не е готов да говори.

- Извий му ръцете. Или скоро ще проговори, или ще го издам.

Прекъснах връзката. Бях уморен, почти бях склонен да потърся място за преспиване в Пастърс Бей, но един поглед по пустата главна улица ме накара да взема друго решение. По някое време може би щеше да се наложи да се навъртам по-близо до този град, но нямах желание да оставам в него. Може да бе от умората след часовете, прекарани в малката стая, и от сянката, която изчезването на Ана Кор бе хвърли​ло върху града, но имах чувството, че дори и без травмата от нейното изчезване пак щях да бързам да се махна от Пастърс Бей. Като го гледах сега, без жива душа навън, ме обземаше усещането, че тук има нещо много нередно: това място не бе подходящо за град, или поне за този град. Още първи​ят камък бе положен неправилно, първата къща бе постро​ена на лош терен и с неприветливо изложение и заради тези първоначални грешки всичко от там нататък се бе получило изкривено и небалансирано. Джиесемът ми изписука. Имах съобщение, но то идваше от блокиран номер. Така или иначе го отворих. То гласеше: НАЧАЛНИК АЛЪН ЛЪЖЕ.