Джон Коннолли - Душа в пламъци

На човека, който гледаше номерата на интеркома до вхо​да на сградата, му се струваше, че единственото общо нещо между Четвърто авеню и неговото любимо „Парк Авеню“ бе нестихващият трафик по всичките шест ленти. Ако можеше да избира, той без колебание би се спрял на Пето или Седмо авеню. Но това предполагаше поне минимален интерес към заселване в Бруклин, какъвто той нямаше. Хората можеха да говорят колкото си искат, че тук била новата Бохемия, само че той не се хващаше на тази въдица; не си бе падал особено и по старата Бохемия, пък и на остров Манхатън можеше да намери всичко, от което имаше нужда. Ако пи​таха него, другите четири района можеха да бъдат отрязани с голям нож и изхвърлени в океана горе до Гренландия, с изключение на ивицата от Куинс, където се намираше аеро​гара „Кенеди“ - до там можеше да се пусне ферибот. Кол​кото до Джърси, неслучайно Манхатън бе отделен от него с вода. В по-мрачните му моменти неговото предложение за преразглеждане на отношенията на Манхатън с Ню Джър​си включваше запълване на тунелите и взривяване на моста ,Джордж Вашингтон“, след което на запад да бъдат насоче​ни големи оръдия, в случай че останалите оттатък си наумят нещо. Вярно, после трябваше да се търси друго място, къде​то да се изхвърлят телата, но в живота на всеки трябваше да има и малко дъждовни дни.

В панела на интеркома до входа нямаше вградена каме​ра и до звънците не бяха написани имена. Натисна номера, който му беше даден, женски глас попита за името му и той го каза, или поне каза някакво име. Всъщност в този бизнес никой не очакваше да използваш истинското си име - нито посредниците, нито сутеньорите, най-малко пък момичета​та. Личният му опит в това отношение беше ограничен, но придобит благодарение на собствената преценка и способ​ността му да се ориентира, а не продиктуван от някакви на​ивни представи за живота.

Автоматът за отваряне на вратата избръмча и той тръг​на към апартамента по стълбите, избягвайки асансьора. До​като се качваше, се включваха лампи, малка отстъпка пред екоориентацията в сграда, която бе толкова зле построена, че през замазката между панелите можеше едва ли не да се види как се сменят сигналите на светофара отвън. От по​вечето апартаменти, покрай които минаваше, не се чуваше никакъв шум. Данните за сградата, с които се бе запознал по-рано, показваха, че заетостта ѝ е около шейсет на сто, а по подовите настилки и облицовката вече се забелязваха признаци на износване.

Апартаментът, който търсеше, беше в края на коридора. Почука на вратата, видя как шпионката потъмня и после му отвориха. Жената носеше червен пуловер и тъмносини дънки. Краката ѝ бяха боси и миришеше на цигари. Косата ѝ беше платиненоруса с червени кичури, сякаш скоро някой ѝ бе пукнал главата и още не се бе съвзела достатъчно, за да отмие кръвта. По негова преценка беше някъде към средата на трийсетте, състарена от труден живот. Професията ѝ бе такава, беше я изхабила. Сега или се беше издигнала в йе​рархията до активно сводничество, или бе влязла в ролята на прислужница за част от парите.

- Здрасти, скъпи - каза тя. - Насам.

Отляво имаше баня и затворена врата, но тя го покани в дневната вдясно. Оттук излизаха още две врати, едната отворена, другата не. Първата водеше към тясна кухничка. На плота имаше пакет чипс и наполовина изяден сандвич до стъклена чаша със следи от мляко. Другата врата бе затворе​на, но му се стори, че чува зад нея звука на пуснат тихо друг телевизор.

- Да не си от полицията? - каза тя.

- Не, не съм.

- Длъжна съм да попитам.

- Знам как е.

Говореше се, че всеки полицай под прикритие е длъжен да се легитимира като такъв, ако бъде попитан, при все че дори човек с половин мозък можеше да се досети, че подобно изискване би нанесло унищожителен удар на самата идея за операция под прикритие, ала за негова изненада много хора от бизнеса, с който се занимаваше тя, все още намираха, че си струва да вярват в този мит. На теория адвокатът можеше да оспори подобно въвеждане в заблуда, но пък дефиници​ята на „заблуда“ беше малко мъглява, особено в ситуации като тази, където намерението да бъде извършено престъп​ление е очевидно от самото начало. В крайна сметка излиза​ше, че това са само празни приказки. Повечето престъпници бяха тъпи и той беше на мнение, че цялата криминология по принцип е сбъркана, тъй като голяма част от теорията се опираше на наблюдения върху поведението на престъпници, които са заловени и следователно са или глупави, или жерт​ви на лош късмет, вместо да бъдат изследвани онези, които не са залавяни и следователно са умни и са имали малко, поне съвсем малко късмет.