Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Мислите ли, че Лони ви се е сърдил за самопризнани​ето?

- Той не би проговорил, никога. Призна едва след като аз издадох и двама ни.

- Но дори и никой да не ви е видял, на местопрестъпле​нието сигурно е имало някакви следи. След време със сигур​ност са щели да разберат, че сте вие.

- Възможно е. Не знам. Лони мислеше, че ще обвинят някой чернокож. Черните мъже винаги убивали черни жени. Баща му казвал така. Техният живот бил по-тежък от нашия. Сигурен беше, че ако гледаме да не се набиваме на очи и кро​туваме, ще ни се размине. Ние бяхме четиринайсетгодишни момчета. Четиринайсетгодишните момчета не убиват малки момичета. Големите мъже убиват малки момичета. Такъв и ще търсят: голям мъж със слабост към малки момичета. Като онзи, който е пратил тези снимки.

Кафето ми изстиваше. И без това не го исках. Просто се бях опитал да накарам Хейт да се отпусне и да говори по​открито. Получило се беше в известен смисъл, макар че сега ми се искаше да си тръгна и да го оставя на неговите трево​ги. Представях си как Селина Дей умира на мръсния под в плевнята и не исках в главата ми да нахлуват и други карти​ни на умиращи деца.

- И оттогава не сте виждали повече Лони?

- Казах ви. Материалите по делото бяха засекретени. Името му бе променено. Дори не съм сигурен, че ще мога да го позная.

- А родителите ви? Знам, че баща ви е починал малко след като сте влезли в затвора, а майка ви?

- Мама поддържаше връзка с мен известно време след като ме освободиха и ми осигури жилище, но не издържах начина, по който ме гледаше. Обърнах ѝ гръб. Доколкото знам, вече и тя не е между живите. Сам съм. Останах само аз.

- А как мислите за себе си, господин Хейт?

- Не ви разбирам. В морален смисъл ли, след онова, което сторихме?

- Не, питам с кое от имената се идентифицирате? Уилям Лагенхаймър ли сте или Рандъл Хейт?

Той отново помълча, преди да ми отговори.

- Аз съм... Не знам. Преди много години изхвърлих Уи​лям Лагенхаймър от съзнанието си. Мисля, че това направи живота ми по-лек. Уилям извърши онова ужасно нещо, не Рандъл Хейт. Рандъл Хейт е просто един счетоводител, кой​то живее в малко градче. Той никога не е правил нищо лошо. Струва ми се, че тази самоличност е по-лесна за обитаване.

- А Уилям?

- Той вече не съществува. Има само Рандъл.

- Всъщност като се позамисли човек, Рандъл Хейт също не съществува.

Той ме погледна и почувствах, че ме преценява отново и започва да проумява, че макар все още да не съм схванал до​бре правилата, вече съм наясно поне с естеството на играта.

- Да, не съществува. Понякога не съм сигурен кой съм и дали изобщо съм някой. Не искам да съм Уилям, защото Уи​лям уби малко момиче. Не искам да съм Рандъл Хейт, защо​то Рандъл се стряска от собствената си сянка, не спи много добре нощем и прекарва целия си живот в очакване някой да събере две и две и да го принуди да бяга. Когато погледна в огледалото, очаквам то да е тъмно или празно. Винаги се изненадвам при вида на лицето си, защото не е лице, което познавам. Онова, което е вътре, и онова, което е отвън, не си съответстват и никога няма да си съответстват.

Намръщи се. Може да беше казал повече, отколкото бе искал, или толкова му бе непривично да говори за предиш​ния си живот и своята самоличност, че това го объркваше и му причиняваше болка.

- Господин Хейт, какво искате да направя за вас?

Той махна към своя лаптоп, към снимките.

- Искам да прекратите всичко това. Искам да откриете кой върши всичко това и да го накарате да престане.

- „Него“?

- Него, нея, няма значение. Искам само това да свърши.

- И как предлагате да го сторя?

Той изглеждаше изненадан, после ме погледна ядосано.

- Какво искате да кажете? Аз ви наемам да сложите край на това.

- Аз пък ви казвам, че то няма да спре. Ако открия чове​ка, който го прави, как да реагирам? Да го заплаша? Да го убия? Това ли искате?

- Ако ще ми позволи да живея на спокойствие, тогава да.

- Не върша такива неща, господин Хейт.

- Напротив, господин Паркър, точно това вършите. Както вие трябва да сте се информирали за мен, така и аз се инфор​мирах за вас. Убивали сте. Прочетох имената.

- Опитвам се да не разширявам повече този списък. Иска​те ли да бъдем сериозни, господин Хейт, или трябва просто да си тръгна и да ви оставя на вашите сложни фантазии?

Той се изправи.

- Не можете да говорите така с мен.

- Седнете.

- Това е моята къща и...

- Седнете.

Той почака няколко секунди, после седна.

- Необходимо ми е да помислите сериозно върху онова, което ще ви кажа - подех аз. - Или ви тормози някой, който мисли, че е забавно да ви гледа как се потите, или ще бъдете шантажиран. Човекът, който се е прицелил във вас, има само една карта, която може да изиграе, едно оръжие, което може да използва срещу вас, и това е фактът, че сте държали мина​лото си в тайна толкова дълго. Най-ефикасният начин да се неутрализира заплахата е да отидете в полицията...