Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Знаете ли, все пак бих изпил чаша кафе - казах аз.

Хейт ме попита как го пия и аз помолих за мляко, без захар.

Докато бе в кухнята, изгледах видеото още веднъж, като се опитвах да открия някакви ориентири за местоположение​то на плевнята, които да съм пропуснал първия път: чувал за фураж от местен доставчик, къс хартия с адрес, който може да се увеличи, каквото и да е. Но нямаше нищо. Плевнята бе сцена, подредена за отсъстващ актьор.

Хейт се върна с моето кафе и с нещо, което миришеше на ментов чай, за себе си.

- Разкажете ми за Лони Мидас, господин Хейт - казах аз.

Той пийна от чая. Направи го внимателно, дори изискано.

Движенията му бяха преднамерено женствени. Във всичко, което го бях виждал да върши до този момент, той сякаш се опитваше да създаде впечатлението, че е слаб, незначителен и не представлява опасност. Беше от хората, които полагат всички усилия да остават на заден план, да не привличат вниманието на другите, но не чак дотам, че желанието му да се слее с фона и да стане толкова очевидно, че да го напра​ви забележим. Той беше млад хищник, превърнал се в стара плячка.

Защото във всичко, което последва, във всичко, което ми разказа онзи следобед, оставаше фактът, че той и Лони Мидас бяха действали заедно при издебването и убийството на Селина Дей. Мидас можеше и да е бил подбудителят, но Хейт бе останал до него до самия край.

- Лони не беше лошо момче - поде той. - Хората казваха, че е лош, но не беше. Майка му и баща му са били стари, когато се е родил. Е, казвам „стари“, но имам предвид, че майка му е била някъде към края на трийсетте, а баща му към края на четирийсетте. Брат му Джери бе с десет години по-голям, ала не си спомням много за него. Вече бе напуснал дома им, когато... ами, когато се случиха всички онези лоши неща. Майката и бащата на Лони обаче бяха не само стари; бяха старомодни. Баща му бе искал да стане проповедник, обаче не мисля, че беше достатъчно умен. Не че трябва да си умен, за да бъдеш проповедник, не, но трябва да си способен да поведеш другите след себе си, да ги убедиш, че заслужа​ваш да бъдеш следван и слушан, а бащата на Лони нямаше такова въздействие върху обикновените хора. Той работеше в склад и четеше Библията си вечер. Майка му винаги беше на втори план - готвеше, чистеше или шиеше. Но сляпо оби​чаше Лони. Предполагам, че след като по-големият син вече ги бе напуснал, а съпругът ѝ бе вечно потънал в Добрата книга, Лони бе всичко, което ѝ беше останало, и тя му да​ваше цялата любов и нежност, за които, струва ми се, сама копнееше. В това отношение много приличаше на моята майка, въпреки че прие онова, което извършихме, много по-тежко и беше по-малко склонна да му прости. Не знам колко опрощаваща щеше да е, ако бе още жива, когато го пуснаха от затвора. Мисля, че за него бе по-добре, че и двамата почи​наха още докато беше на топло.

Но тя бе толкова благодарна, когато отивах у тях да играя с Лони или когато ни виждаше заедно на улицата. Лицето ѝ светваше, защото си мислеше, че още някой харесва Лони почти колкото нея.

- Искате да кажете, че е имало и такива, които не са го харесвали много? - попитах аз.

- Е, когато си малък, винаги има деца, с които се разби​раш, и други, с които не се разбираш. При Лони можеше да се каже, че вторите бяха повече от първите. Лони бе из​бухлив, но можеше да се владее. Това е лоша комбинация. Беше любопитен и смел, но ако се изпречиш на пътя му или се опиташ да му попречиш да получи каквото иска, би се нахвърлил върху теб. Разказваше ми, че баща му го биел и за най-малкото провинение, ала това само го караше още пове​че да му прави напук. Баща му не можеше да го контролира. Никой от двамата не можеше. Струва ми се, че накрая Лони и сам не можеше да се контролира.

Аз не бях такъв, исках да се придържам към правилата.

Не, не е вярно: инстинктът ме караше да се придържам към правилата, но както много тихи и плахи деца тайно завиж​дах на лони-мидасовците на този свят. И още им завиждам. Мисля, че станахме приятели, защото в постъпките си бях толкова различен от него, но обичах да си мисля, че по дух съм малко като него. Той ме караше да излизам от черупка​та си, а аз понякога успявах да го укротявам, когато имаше опасност езикът или юмруците да му навлекат неприятно​сти. Господи, не знам колко пъти съм изпадал в затруднено положение заради него, а моите родители не бяха като него​вите. Не бяха много по-млади от майка му и баща му, но в сравнение с тях сякаш приемаха белите ми по-спокойно. Ба​щата на Лони го биеше, когато се провини, а моят баща беше винаги в сянката на майка ми и когато започнах да създавам проблеми, майка ми просто се връщаше към книгите за родители, сякаш те бяха сгрешили, а не аз. Те мислеха, че Лони ми влияе зле, но не беше толкова просто. Никога не е просто.