Джон Коннолли - Душа в пламъци

Рандъл Хейт живееше югоизточно от града. Беше ми дал ясни указания, а и бях запомнил колата му от посещение​то му в офиса на Ейми. Той отвори вратата, когато спрях в двора. Бледорозовата му риза бе разкопчана на шията. Но​сеше презрамки вместо колан. Панталонът със стесняващи се надолу крачоли бе вдигнат високо на кръста. Във вида му имаше елемент на старомодност, но не бе преднамерено. Не беше маниерничене. Рандъл Хейт просто бе мъж, който на​мира успокоение в по-старите неща. Не слезе да ме посрещ​не, а ме почака да стигна до вратата. Едва тогава извади ръце от джобовете, за да се ръкува с мен. Дъвчеше вътрешната страна на долната си устна и дръпна ръката си, след като едва бе докоснала моята. Неохотата му да ме допусне в дома си бе осезателна, както и още по-голямото му притеснение от онова, което ставаше с него.

- Случило ли се е нещо, господин Хейт?

- Получих още една пратка - каза той. - Намерих я в по​щенската кутия тази сутрин.

- Снимка?

- Не, друго. По-лошо.

Чаках да ме покани в къщата, но той не го стори и тялото му продължаваше да прегражда вратата.

- Ще ми го покажете ли? - попитах.

Той се мъчеше да намери подходящите думи.

- Аз нямам много посетители - каза накрая. - Затворен човек съм.

- Разбирам.

Сякаш се канеше да добави нещо. Вместо това отстъпи встрани, протегна лявата си ръка и ме покани с жест на ро​бот.

- Моля, заповядайте вътре.

Но го каза с примирение, без всякаква следа от гостопри​емство.

Ако беше затворен човек, както твърдеше, тогава онова, което не желаеше да сподели с други хора, не беше много. В жилището му имаше толкова индивидуалност, колкото в мебелна къща: подбрана с вкус, но безлична мебелировка; дъсчени подове, покрити с килими, които може и да бяха персийски, но по-скоро не бяха; лавици от черно дърво, кои​то не бяха взети от най-евтините магазини за домашно об​завеждане, а от някоя от по-добрите разпродажби на средни цени, по всяка вероятност от същото място, от което бяха взети диванът, столовете и библиотеката, на която бе сложен телевизорът - сиво чудовище „Сони“, DVD плейър с подо​бен дизайн и кабелна кутия отдолу. Единствената нотка на индивидуалност внасяха двете картини на стената. Те бяха абстрактни и оригинални, напомняха двор на кланица, це​лите в червено, черно и сиво. Имаше една над дивана и още една над камината, така че бе трудно да си представиш къде може да седнеш, за да не виждаш нито едната от двете. Хейт проследи посоката на погледа ми и забеляза неволния ми спазъм на отвращение.

- Не са по вкуса на всеки - каза той.

- Несъмнено носят послание - отвърнах. Послание, което гласеше: „Убих го, полицай, и пръснах вътрешностите му по платното“.

- Те са единственото нещо във и извън тази къща, чия​то стойност се е покачила през последните няколко години. Всичко останало се обезценява.

- И при това сте счетоводител. Очаквах да сте били по-добре подготвен за рецесията.

- Предполагам, че е както при лекарите, които се опит​ват да поставят диагноза на собствените си заболявания. По-лесно е да откриеш какво не е наред при другите, отколкото да разбереш какво ти има на теб самия. Мога ли да ви пред​ложа някаква напитка или кафе?

- Нищо, благодаря.

Погледнах книгите по рафтовете. Бяха предимно доку​ментални, предимно за европейската история.

- Да не сте неосъществен историк? - попитах.

- Историята е бягство от онова, с което си изкарвам пре​храната. Интересуват ме стратегиите и лидерството. Честно казано, в света на бизнеса не виждам много убедителни при​мери и за двете.

Тръгнах към дивана, който бе срещу телевизора, но Хейт като че ли се притесни и ми предложи един от фотьойлите; почака, докато се настаних, и после седна на своя стол. Това бе единственото нещо от мебелировката, което показваше някакви признаци, че е употребявано. На дясната странична облегалка се виждаха вдлъбнатини от фаянсови и стъклени чаши и платът бе леко потъмнял там, където Хейт бе седял през годините.

Известно време никой от двама ни не проговори. Имах неприятното усещане, че съм с някого, който наскоро е за​губил близък човек. Къщата говореше за отсъствие, но не знам дали впечатлението идваше от относителната липса на характерни особености, или от нещо по-дълбоко. Защо​то, разбира се, тук не живееше никой; Рандъл Хейт бе неин собственик и окачваше по стените лоши картини, но Рандъл Хейт бе изкуствено създание. Може би Уилям Лагенхаймър минаваше през стаите от време на време, но Уилям Лаген​хаймър също не съществуваше. Той бе изчезнал от света и сега бе само спомен.