Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Еди, тоест Мичъм, решава да предаде приятелите си, за да не го осъдят. Стар е. Не иска да се връща в пандиза.

- И?

- И какво?

- Как свършва?

- Няма да ти казвам как свършва. Иди и го вземи някой път.

- Няма да го взема.

- Е, аз пък няма да ти кажа как свършва.

- Добре.

- Да, добре. Голям задник си, знаеш ли?

- Ти си задникът, след като не ми казваш как свършва.

- Искаш да разбереш как свършва, нали?

- Не, вече не ме интересува.

- Искаш ли да ти кажа?

- Не.

- Искаш да ти кажа. Знам, че искаш да ти кажа.

- Точно така, кажи ми.

- Свършва с един тип, вързан за стол, и друг, който го принуждава да гледа шибания филм, ето така свършва.

Райън замълча за момент.

- Не мисля, че свършва така.

За пръв път тази вечер Демпси се усмихна на нещо, което не бе свързано със страданията на друг.

- Задник.

- Да - каза Райън и си спомни защо понякога нямаше нищо против да е в компанията на Демпси. Това не би му попречило да го убие, ако му дойдеше времето, но щеше да го направи бързо.

- Най-важното тук е какво търси той в киното?

- Обича да гледа филми. Казва, че те му помагали да мисли по-ясно. Винаги ходи на кино, когато не може да се справи с някакъв проблем. Когато филмът свърши, вече е намерил решението. Предполагам, че това има нещо общо със седенето в тъмното и картините, които го заливат. Дори да не стигне до някакво решение, има нужда да поседи из​вестно време скрит в тъмнината. По-лесно е, отколкото да се скрие в дневната светлина.

- С това съм съгласен.

- Да. Наоколо виждам доста хубави жени.

- Колежанки.

- Те нямат време за мъже като нас, освен ако не ги хва​неш пияни.

Думите му върнаха Райън към изплашеното изражение на момичето в бара и начина, по който Демпси бе започнал да унижава мъжа, поставяйки го пред избор, който не бе ни​какъв избор: той можеше да го удари, след което Демпси щеше да го пребие, или да преглътне отровата му и да си тръгне с непокътнато тяло, но с гордост, превърната в дрипа. Приятелката му бе принудена да моли Демпси да ги остави на мира. Райън бе наблюдавал това и преди. Често бе виждал как нещо в очите на жената угасва. Приятелят ѝ бе слаб чо​век и слабостта му беше показана публично. Дълбоко в себе си жената винаги искаше партньорът ѝ да отвърне на удара, да победи или да си получи боя. За да се спечели подобна битка, се искаше сила, но се искаше сила и за да не позволиш да бъдеш превърнат в кучка на друг мъж, да спечелиш или загубиш, без да му позволиш да те пречупи, или да докосне приятелката ти и това да му се размине.

Онова, което Демпси бе сторил в бара, го беше настроило за другото, което по-късно бе причинил на Хелън Нейпиър. Кръвта му бе кипнала и жената беше пострадала от това.

- Излиза - каза Демпси и Райън проследи погледа му до изхода, през който Томи Морис се изниза от кинотеатъра, навел глава, скрил косата си под плетена шапка. Томи Мо​рис, който носеше със себе си противната миризма на прова​ла, смрадта на смъртта.

Томи Морис, давещият се.

Томи Морис бе израсъл в семейство на бедни бостънски ирландци. Водени от стремежа към по-добър живот, те бяха напуснали Уест Бродуей, един от трите жилищни компле​кса на „Д-Стрийт“ в южен Бостън, и се бяха преселили в по-здравословната според тях среда на триетажна сграда в Самървил, при все че съседите се присмиваха на амбициите им. Ирландците от работническата класа в Бостън се отнася​-ха с недоверие към успеха, като се изключи политическият успех, защото според практиките на бостънската школа това бе просто друго название на престъпността. Обаче успехът изобщо караше останалите да се чувстват нещастни заради собственото си състояние, защото техните амбиции за на​предък в живота не стигаха по-далеч от печалба в негърски- те залагания.

Така че за семейство Морис се говореше с пренебрежение просто защото те не искаха да останат затънали в блатото. Когато бащата на Томи, който бе собственик на цветарски магазин, купи нов ван за разнасяне на доставките, не мина и седмица преди придобивката му да бъде залята с черна боя. Томи никога не забрави това и нанесе своето отмъщение на южен Бостън години по-кьсно, като помогна на Уайти Бългър да го залее с кокаин, наред с останалите квартали в града. За Томи се говореше, че мрази своите, което е отличителен белег на хората, които тайно мразят себе си. Това го правеше уязвим, въпреки че той предпочиташе да не признава тази си уязвимост и вместо това вярваше, че като укрепи своето положение и действа умело, ще може да преодолее някак си разлома в основите на живота си.