Джон Коннолли - Душа в пламъци

Бях започнал да си драскам, докато мислех, но спрях, ко​гато видях, че бях очертал грубо контурите на детска глава - глава на момиче, обрамчена от вързани с панделки плитчици. Лъжец. Непрекъснато се връщах към тази дума. Защо бях толкова сигурен, че разказът на Хейт за убийството не беше просто подправен, но и съдържаше елементи на активно прикриване? В края на краищата какво заслужаваше да бъде прикривано? Той бе признал участието си в ужасно престъпление. Твърдението му, че Лони Мидас е удушил Селина, бе важно само защото бележеше кулминацията в по​редица от събития, в които беше участвал и за които двамата с Мидас бяха еднакво виновни. Може накрая наистина да се беше борил с Мидас, но беше ли се опитал да го дръпне от Селина, когато е започнал да я изнасилва? Или и сам се беше присъединил? Кой е бил моментът, когато е осъзнал, че са стигнали твърде далече, ако изобщо го е осъзнал?

Тогава разбрах, че проблемът ми с Рандъл Хейт не бе само, че не вярвах на историята му като цяло; аз не го харес​вах. Не бях сигурен дали е заради онова, което бе сторил, и заради смъртта на собственото ми дете, в който случай тряб​ваше да изхвърля това от ума си, ако исках да продължавам да работя за него, или беше някакво по-дълбоко вкоренено отвращение, усещане за него като за покварена душа, при​-криваща се под лустрото на нормалност.

И заспах, сънувайки безлики мъже.

Райън не обичаше да седи сам в колата. Това бе квартал, където на някого можеше да му дойде наум да извика поли​ция, когато сам мъж чака в непозната кола на тиха улица, къ​дето чуждите коли се набиват в очи; или същият този някой можеше да реши, че няма нужда да намесва полицията и че за да се изяснят нещата, ще е достатъчно да почука по прозо​реца и да попита дали има някакъв проблем, може би с един-двама приятели зад гърба си, за да е сигурно, че на никого няма да хрумне неуместна идея. Опита се да си спомни кога е ял за последно: не грабнатото тичешком парче пица, нито мазните пържени картофи час по-късно в бара, чието име не можеше да си спомни, а истинска храна, която е консумирал сам или с приятели. Най-малко преди седмица. Дори не бе сигурен дали още има приятели. Най-добрите от тях нямаше и да искат да го видят, защото ако не им се мяркаше пред очите, нямаше как да кажат нещо, което не знаят, когато за​почнат да го търсят разни любопитни типове. Останалите биха го изпели на полицията без всякакво колебание. Може​ше да си тръгне, разбира се. Винаги му оставаше този избор. Но имаше своя роля в онова, което се случваше, и искаше да види какво ще стане накрая. Колкото и да бе странно, в мо​-мента Демпси бе най-близкото подобие на приятел, с което разполагаше. Не бяха особено близки и дори не се харесваха много, но зависеха един от друг. Нуждата ги свързваше, но докога? Пясъчният часовник отмерваше безмилостно време​то и Райън не знаеше колко песъчинки са останали. Поглед​на към къщата на Нейпиър. Пердетата бяха спуснати и вътре не се забелязваха никакви признаци на движение. Удари с длан по таблото, после още веднъж и още веднъж, докато колата не се разлюля и ръката не го заболя. Не биваше да оставя жената сама. Знаеше какво ще направи Демпси. На​веде се и вдигна крачола на панталона си. Малкият револвер лежеше спретнато в своя калъф. Той го извади, сложи го на бедрото си и се втренчи в него. Започнал бе да го носи от​скоро, въпреки че имаше друг пистолет, затъкнат в колана на панталона. Никой не знаеше за револвера, най-малко пък Демпси. Всъщност Демпси бе основната причина да започне да го носи.

Поведението му ставаше все по-изменчиво. До​сега Райън бе срещал само наркомани и алкохолици, които се държат по този начин - в един момент са дружелюбни, а в следващия стават агресивни и единственото предсказу​емо нещо у тях остава непредсказуемостта им. Но Демпси не бе нито наркоман, нито пияница. Придържаше се към две​те бири, когато влезеше в бар, и Райън не го бе виждал да дръпне дори веднъж от цигара с марихуана. Може би имаше нужда от лечение, но той не беше човекът, който ще го съ​ветва да иде на психиатър. Затвори очи, но бързо ги отвори отново, когато в съзнанието му изплува дуло на пистолет и измести всичко друго от там. В мига, в който бе погледнал в онова черно немигащо око, бе усетил колко лесно може да се прости с живота и фактът, че е смъртен, бе оставил своя отпечатък върху него. Чудеше се дали ще види куршума, който ще го убие, дали в онази последна част от секундата окото от черно ще стане сребристосиво, ще бъде запълнено от куршума и после изпразнено, а куршумът ще влезе в него и ще излезе, вземайки със себе си неговия живот. „Просто се шегувам с теб.“ Така бе казал Демпси. Ала не се шегуваше, ни най-малко. Сякаш беше надникнал дълбоко в сърцето му и бе видял, че е способен да го предаде. Пистолетът беше предупреждение. „Виж, Франки, аз съм по-възрастен от теб - по-възрастен, по-корав и по-мъдър. Знам как мислиш, за​щото и аз бях като теб - едно време. Това е разликата меж​ду нас: аз някога съм бил като теб, но ти никога не си бил като мен. Имам малкото предимство, което човек получава от възрастта, утешителна печалба за загубата на бързината, забавените рефлекси. Знаеш как мислят младите, но те не знаят как мислиш ти. За хора като нас това е важно. Постоянно си една-две стъпки пред младия, така че когато той се обърне срещу теб, когато посегне към пистолета, ти вече държиш своя в ръката си, защото си го очаквал.