Джон Коннолли - Душа в пламъци

Отворих приложението. То се състоеше от сканирано ко​пие на писмото от Морис Боуенс до върховния съд в Пенсилвания, в което той обявява решението си да прекрати работата си в щата в знак на протест срещу упорито под​държаната практика деца да се съдят като възрастни хора и да им бъдат определяни доживотни присъди без право на помилване; както и негова статия, публикувана в юридичес​ко списание, в която разглежда надълго и нашироко съща​та тема. Според тази статия, в която поясненията под черта бяха по-актуални, а становищата и статистиките - осъвреме​нени, Пенсилвания бе посочена като един от двайсет и двата щата, заедно с окръг Колумбия, които позволяват дори деца на седемгодишна възраст да бъдат съдени като възрастни, и един от четирийсет и двата щата, които допускат деца да получават доживотни присъди без право на помилване за първо криминално престъпление. Пенсилвания бе отговорна за повече от двайсет на сто от децата в Съединените щати, изправени пред перспективата да умрат зад решетките след получаването на такива присъди. Статията на Боуен защита​ваше тезата, че като осъжда „ентусиазирано“ тринайсет-четиринайсетгодишни, че и по-малки деца да умират в затвора, както за убийства, така и за други престъпления, щатът е от​говорен за налагането на „жестоки и необичайни“ наказания и следователно нарушава осмата поправка в конституцията, международните правни норми и, на теория, Конвенцията за правата на детето, която, както изтъкваше Боуенс, Съедине​ните щати така и не бяха ратифицирали, което правеше нас и Сомалия единствените държави в света, които са отказали да го сторят. Той отбелязваше още, че подобно прилагане на закона не е съобразено с уязвимостта на децата, с различията в развитието и правата на децата и възрастните, с капацитета за растеж, промяна и изкупление на децата. „Фактът, че раз​решаваме в затворите да бъдат държани деца без всякаква надежда за помилване, говори, че не оправдаваме доверието и отговорностите, вложени в нас като законодатели - пи​шеше в заключение Боуенс. - Ние объркахме наказанието с възмездието и заменихме справедливостта с несправедливост. Но най-лошото е, че допуснахме да ни ръководят жестокостта и опортюнизмът, че си позволихме да забравим хуманизма. Нито една страна, която се отнася към най-уяз​вимите от младите си хора по този начин, не заслужава да се нарича цивилизована. Ние не успяхме да изпълним дълга си като законодатели, като родители, като защитници на децата и като хора.“

Изпратих имейла на Ейми, после принтирах писмото и статията и ги сложих в папката по случая. Не знаех за Кон​венцията за правата на детето, но това, че бяхме в един кюп със Сомалия, не ми прозвуча като нещо, с което можем да се гордеем. Не бе трудно да се досетиш защо сомалийците не бяха подписали - от страна, която попълва редиците на вой​ската си с деца войници, не се и очакваше да подписва друго, освен разписки за нови доставки на оръжия, но американска​та армия не беше така закъсала, че да е принудена да набира войници от началните училища. Обаче все пак ставаше ясно, че някой някъде в правителството на САЩ бе възразил сре​щу подписването на споразумение в защита на детето. Който и да бе той, сигурен съм, че децата му са се гордели с него и сомалийците са му изпратили картичка за Коледа.

И така, Боуенс бе напуснал Пенсилвания, издигнал се бе в съдебната йерархия на Северна Дакота и по някое време се бе видял в ролята на съдия в дело, което отново бе под​ложило на изпитание неговите принципи. Но вместо отново да вдигне ръце пред прокурорската непреклонност, той бе сключил споразумение, гарантиращо на момчетата ново на​чало, макар това да е означавало да погази своите принципи, защото е било за предпочитане да се задоволи с малка побе​да, вместо да не постигне нищо. Ако можеше да се вярва на дъщеря му, естеството на този компромис продължаваше да го измъчва и до днес.

Погледнах отново писмото на Боуенс. Съжалявах, че не бях имал възможност да поговоря лично с него и че един нов опит да се свържа с него нямаше да бъде посрещнат до​бре. Ако ми се представеше удобен случай, бих го попитал за третия човек, замесен в това убийство, извършено пре​ди десетилетия, последния връх на свързващия три живота триъгълник: Лони Мидас. Хейт бе представил Мидас като инициатор на случилото се, но както бях казал на Ейми, това можеше да е просто видът, в който Хейт бе предпочел да ни представи събитията. И отново си спомних как докато ни описваше убийството и случилото се след това, от време на време изпадаше в смущаващо детинско състояние. Това бе реакция на притиснато в ъгъла дете, което се бои от предсто​ящото наказание за извършена пакост: да прехвърли други​му по-голямата част от вината. Искаше ми се да науча нещо повече за Лони Мидас, но, изглежда, трябваше да разчитам единствено на разказаното от Рандъл Хейт, освен ако не ус​пеех да открия Лони и да го разпитам очи в очи за смъртта на Селина Дей. Обаче когато описваше неговата роля, Хейт в най-добрия случай бе снизходителен към себе си, а в най-лошия - потенциален лъжец.