Джон Коннолли - Душа в пламъци

Погледна към Райън, търсейки помощ, но Райън нямаше да ѝ помогне. Искаше, наистина искаше, ала не можеше.

- Съжалявам - каза отново.

- Не - промълви госпожа Нейпиър. - Не, не, не...

Демпси се изправи. Протегна ръка и помилва госпожа Нейпиър по косата.

- Затвори вратата след себе си, Франки - каза той и по​следното нещо, което Райън видя, бе как той хвана госпожа Нейпиър за ръката и я поведе към кушетката, а тя тътреше крака, опитвайки да се съпротивлява, извърнала очи от Демпси и все още умоляваща с поглед за помощ, каквато никога нямаше да получи.

Райън затвори вратата и тръгна към автомобила, с ръце в джобовете и наведена глава.

Това не можеше да продължава. Всичко се разпадаше.

Мислеше си, че може би скоро ще се наложи да убие Мартин Демпси.

Още нямаше девет. Седях в офиса вкъщи и слушах как дъждът ромоли по покрива - странно успокояващ звук. Об​лаците бяха угасили луната и никаква изкуствена светлина от прозореца не разкъсваше мрака отвън. Имаше само ню​анси на сянката: дървета върху тревата, суша, очертаваща контурите на черна вода и океан, който чака зад нея. До себе си имах чаша кафе и дадения ми от Рандъл Хейт списък с имената на хората, свързани с процеса. Изведнъж се хванах, че мисля за Селина Дей. Искаше ми се да видя нейна снимка, защото днес тя бе всичко друго, но не и забравена. За Хейт тя бе призрак от минало, призован в настоящето от непри​ятните шегички на неизвестно лице. Историята на живота ѝ беше написана и ѝ бе сложен край. Ако Селина имаше ня​какво значение, това се дължеше на обстоятелството, че е била на възрастта на Ана Кор, и можехме само да се надява​ме, че двете не делят и обща съдба.

Затова започнах да ровя в интернет за подробности около убийството на Селина Дей. Имаше по-малко информация, отколкото би ми се искало, може би защото убийството ѝ бе станало в славните дни, преди всичко да започне да влиза в интернет като факт или като спекулация. Накрая натрупах малка купчина печатни страници, повечето от архивите на местния „Бикън & Експлейнър“, описал подробно намира​нето на тялото, началото на разследването и след това раз​питите, обвиняването и осъждането на двама неназовани не​пълнолетни. Репортерите никога не пропускаха да споменат расата на убитото момиче и историята бе стигнала до пър​вите страници едва когато в съдебната зала бяха възникнали спорове във връзка с възрастта на момчетата.

Обаче намерих онова, което търсех: снимка на убитото момиче. На нея то беше по-малко, отколкото когато е заги​нало, може би с три или четири години. Носеше косата си на плитки и имаше забележима пролука между горните предни зъби, която може би по-късно е била коригирана с помощта на шини. Облечено бе в карирана рокля с дантелена яка. Снимано бе отстрани, така че бе извърнало леко глава, за да е с лице към камерата. Позата не бе официална и Селина изглеждаше весела и спокойна. Изглеждаше такава, каквато е била: хубаво малко момиче на път да се превърне в хуба​ва млада жена. Запитах се защо ли не е използвана по-но​ва снимка, после си помислих, че това навярно е снимката, която майката е избрала, за да представи Селина. Искала бе дъщеря ѝ да бъде запомнена така, като нейното малко моми​ченце, но с един цял живот пред себе си. Човек не можеше да погледне това лице, без да изпита тъга за близките и гняв заради жестоката смърт, сполетяла момичето.

Статиите във връзка с убийството не съдържаха обичай​ното вайкане, предизвиквано от случаи като този, което се излива най-често в двете противоположни посоки на мисле​не: „Какво става с децата ни и какво можем да сторим, за да ги направим по-добри хора, не толкова склонни да убиват тийнейджърки?“ и „Какво става с децата ни и можем ли да ги направим по-добри хора, като ги тикнем в затвора завинаги или ги съдим като възрастни и ги осъдим на смърт?“. Вместо това изложенията бяха преднамерено фактологически, дори след издаването на присъдата от минимум осемнайсет годи​ни затвор за всяко от момчетата. Веднага след като бе при​ключило, делото сякаш беше забравено окончателно.

Мисля, че това не е изненадващо. Онова малко градче едва ли е искало някой да отваря отново раната: убийство, извършено от две техни, на вид нормални момчета, на чернокожо момиче, което не беше тяхно, но все пак си беше само момиче. Ситуацията се усложняваше още повече от факта, че черната и бялата общност в тази част на Северна Дакота бяха обвързани помежду си посредством бейзбола. Север​на Дакота, наред с Минесота, беше един от малкото щати, където черни и бели винаги бяха играли заедно почти без проблеми. Фреди Симс и Чапи Грей бяха първите чернокожи спортисти в Северна Дакота, играли полупрофесионален бейзбол, скоро последвани от Арт Ханкок, черния Бейб Рут [10] Бейзболист от началото на XXв., считан за най-добрия в САЩ. - Бел. прев. и неговия брат Чарли. След време отборът на град Бисмарк привлече великия Сачел Пейдж и Пейдж за пръв път игра за​-едно с бели мъже именно в Северна Дакота. След оттегляне​то си от бейзбола доста от чернокожите играчи бяха решили да прекарат остатъка от живота си в Дрейк Крийк и в града още имаше малък музей, посветен на техните постижения. С други думи, свързаното със секс убийство на чернокожо момиче от две бели момчета бе застрашило поддържаното от толкова време крехко расово равновесие в тази част на Северна Дакота. Считали са, че е по-добре да се справят със случилото се, да го оставят зад гърба си като нещо необи​чайно и да продължат нататък. И може би хората, които са разсъждавали по този начин, са били прави: убийствата на деца от деца са ужасно изключение. Всеки пример заслужа​ва да бъде разследван, дори и само за да се постигне извест​но разбиране за обстоятелствата около индивида, но в случа​ите като убийството на Селина Дей като че ли не е особено вероятно това да послужи за урок на цялото общество.