Джон Коннолли - Душа в пламъци

- От колко време се познавахте, когато убихте Селина Дей?

За пръв път Хейт не се сепна при споменаването на името ѝ. Беше унесен в мисли за миналото. Виждах го в очите, в изражението му. Дори бе започнал леко да се отпуска на сто​ла. Върнал се бе във времето, преди да стане убиец, когато двамата с Лони са били просто хлапаци, вършещи същите пакости, както поколения момчета преди тях.

- Бяхме приятели от началното училище. Неразделни. Като братя.

Усмихна се, очите му се навлажниха. Уилям и Лони. Малките убийци.

- А момичетата? - попитах. - Някой от двама ви срещаше ли се с момиче?

- Тогава бях едва на четиринайсет. Можех само да си мечтая за момичета.

- А Лони?

Той се замисли.

- Момичетата го харесваха повече отколкото мен. Не ми​сля, че е било, защото е бил много по-хубав, но в държане​то му имаше нещо. Ако не се лъжа, в офиса на госпожица Прайс споменах, че беше целувал две момичета и може би беше опипвал едно-две, но нищо по-сериозно.

- А преди Селина Дей някой от двама ви предлагал ли бе да намерите момиче и да го отведете някъде?

- Не, никога.

- И защо Селина Дей?

Той отново отпи от чая, отлагайки отговора. Някъде на горния етаж часовник отмери половин час. Отвън светлина​та започваше да помръква и в стаята стана по-тъмно. Про​мяната бе така внезапна, че за една-две секунди престанах да виждам Рандъл Хейт, или така ми се стори. Също както камерата се бе адаптирала трудно към тъмнината в плев​нята. И тогава разбрах с хладна увереност, че тук се играе игра, но по-различна от онази, която бях очаквал в началото. Никоя истина не бе абсолютна, особено когато се отнасяше за човек, който на младини е убил дете, и Хейт съзнателно изграждаше разказ, който вярваше, че ще ме задоволи. Но това беше разказ, който винаги оставаше отворен за проме​ни и адаптации, затова се беше придържал към теми от своя​та младост, които можеше да разработва в изпълнението си като възрастен, защото му позволяваха да се разтвори в ми​налото и се превърне в Рандъл Хейт.

- Защото беше различна - каза накрая и аз усетих полъх от онази решителност, която подсказваше, че може би дъл​боко в себе си двамата носят еднакъв дух и че навярно тъкмо това е била причината Лони Мидас да го избере за приятел. - Беше чернокожа. В нашето училище нямаше чернокожи мо​мичета, някои момчета говореха, че чернокожите момичета били лесни, а Селина Дей била по-лесна от всички. Лони разказваше, че брат му познавал момче, което изнасилило чернокожо момиче и това му се разминало без всякакви по​следствия. Може би тогава времената са били различни, но едва ли чак толкова. Законът има едно ухо за черните и дру​го за нас и не чува с двете еднакво добре.

Предложи го Лони, но аз се съгласих. О, в началото се опитах да го разубедя. Боях се, но също така бях възбуден, а когато започнахме да я опипваме, сякаш кръвта нахлу в мозъка ми и единственото, което исках, бе да разкъсам дре​хите ѝ, да се отъркам о нея и да намеря нейното тъмно място. Това ли искахте да чуете, господин Паркър? Че ми е харес​вало? Е, вярно е: харесваше ми, чак до момента, когато Лони покри носа и устата ѝ, за да ѝ попречи да вика. Но това не му се удаде напълно. Чувах я през ръката му как мяучи като котенце и това бе моментът, когато кръвта започна да се от​тича от главата ми и всичко промени цвета си от червено на бяло. Опитах се да издърпам Лони от нея, но той ме блъсна назад, препънах се и си ударих главата; лежах там и държах очите затворени, защото беше по-лесно да лежа, вместо да се боря с него, по-лесно, отколкото да гледам как тя се мята и драпа с изблещени очи и ритащи крака, по-лесно ми беше така, докато тя спря да се движи и усетих по миризмата как​во ѝ бе сторил, какво я бе накарал да стори.

Донякъде се зарадвах, когато дойдоха да ме приберат. Бездруго щях сам да си кажа накрая. Някой ден щях да вляза в участъка на връщане от училище, щяха да ми дадат нещо газирано за пиене и аз щях да им разкажа какво бяхме на​правили. Нямаше да им се наложи да ме заплашват. Щях да поискам само да ме изслушат, а не да ми крещят. Не бих могъл да го държа в себе си. Мисля, че Лони разбра това. Знаеше, че ще го разочаровам, още когато я скрихме в ъгъла на плевнята и той ме накара да обещая, че няма да казвам. Ако бе по-голям, мисля, че може би щеше да убие и мен и да се опита да избяга, но той беше само на четиринайсет и къде можеше да избяга? Това бе последният път, когато го​ворихме. Не говорихме дори на процеса. Какво можехме да си кажем?