Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Знаеш ли, ти си едно жалко копеле.

- А ти си прекалено доверчив. Това ще те убие.

Демпси проверяваше пистолета си и това му попречи да види погледа, който му хвърли Райън. Ако го беше видял, може би щеше да промени своето отношение към по-младия мъж. Ала пропусна да го забележи. Когато вдигна очи, само челото на Райън бе леко навъсено.

- От нас се искаше просто да поговорим с него - каза той.

- Ще поговорим. Обаче искаме да сме сигурни, че ще ни слуша с цялото си внимание. И кога си станал толкова чувст​вителен?

- Той не е опасен. Виждал съм го. Няма да ни трябва пис​толет.

- Искаш ли да направим един експеримент? Ето ти един експеримент. Затвори очи.

Райън не затвори очи. Не искаше да ги затваря. Не му беше приятно да седи редом с Демпси със затворени очи. Вече бе близо до извода, че не му е приятно да седи редом с Демпси дори и с широко отворени очи.

- Защо да си затварям очите?

- Просто искам да ти покажа нещо. Хайде, затвори ги.

Райън затвори очи и зачака. Минаха пет секунди и Демп​си каза:

- Добре, отвори ги.

Когато Райън погледна, дулото на пистолета бе на два сантиметра от лицето му и макар да бе очаквал нещо такова, шокът беше достатъчно силен, за да накара сфинктера му да се отпусне, и той с големи усилия си възвърна контрола над него, преди да се беше изложил.

- Видя ли? - каза Демпси. - Опасен или не, това нещо ще го накара да слуша внимателно.

Райън преглътна. Не проговори, докато не се увери, че в устата и гърлото му има достатъчно влага.

- Свърши ли? - каза накрая.

- Просто се шегувам с теб. - Демпси свали пистолета. - Ти наистина си прекалено чувствителен.

Райън поклати глава. Искаше му се да поеме дълбоко въз​дух. Искаше му се да опре глава в студения прозорец и да чака, докато вълните на ужаса престанат да пулсират в него. Искаше му се да престане да бяга и да се крие. Започнал беше да мисли, че страхът от опасностите, които го дебнат, е по-ужасен от всичко, което може да му се случи.

- Не ми клати глава - каза Демпси. - Какво?

- Нищо.

- Ей, съжалявам, доволен ли си?

- Да бе.

- Хайде, не ставай такъв.

- Почти ме накара да се подмокря.

Демпси потисна усмивката си.

- Вината е моя.

- Заради цялата тази бира е, която ме накара да изпия.

- Цялата тази една бутилка?

- Бирата просто минава през мен. Не знам какво има в нея. Може да съм алергичен.

Демпси слезе от колата, скрил пистолета в гънките на палтото, и Райън го последва. Наоколо нямаше жива душа, по улицата не минаваха коли. Далеч от Бостън се чувстваше малко по-добре. Последната им подобна работа бе в Евърет, който първоначално е бил част от Чарлстаун, и дори истори​ческата му връзка с града, където се бяха подвизавали преди това, го бе карала да се изпотява. Ако си покажеха физио​номиите в Чарлстаун, щяха да са мъртви още преди да са се сменили светлините на най-близкия светофар.

Тръгнаха по късата алея към входната врата и докато вър​вяха, Демпси оглеждаше неподдържаната морава и буренака в цветните лехи.

- Безобразие - каза той.

- Зимата наближава - възрази Райън. - Бурените ще зам​ръзнат. Тревата няма да расте. Какво значение има?

- Показателно е за състоянието на духа. Човек или из​пълнява всичките си задължения, или не изпълнява никое от тях. Точно така си е навлякъл тези неприятности.

- Защото не си е косил моравата ли?

- Да, защото не си е косил моравата. Какво ти става тази вечер?

Демпси натисна звънеца, но вниманието му бе насочено към неговия партньор.

- Дават бейзбол. Бих предпочел да го гледам.

- Ами, и тук се играе бейзбол. Той плаща сметките ти. Ти си с бухалката. Не внимаваш ли, правиш грешки.

- Този човек кара такси. Какво ще ни направи, ще ни на​дуе сметката ли?

Зад заскреженото стъкло се появи сянка и Демпси успя само да вдигне предупредително пръст, после вратата се от​крехна и се показа женско лице. Райън видя, че предпазната верига беше на мястото си, но му се стори хлабава. Това и фактът, че жената бе отворила вратата след мръкване, оз​начаваше, че съпругът ѝ навярно още не се е прибрал. Сега Демпси щеше да има още нещо, заради което да мрънка, за​щото Райън бе настоял да тръгнат от бара толкова рано.

- Госпожа Нейпиър? - поде Демпси.

Жената кимна. Изглеждаше уморена и много износена, също като дрехите си, но Райън си помисли, че може пък да чисти добре. Малката част от тялото ѝ, която се виждаше през пролуката, изглеждаше в добра форма.

- Търсим съпруга ви.

- Той е на работа.

Райън виждаше как жената опитва да прецени ситуация​та. Минаваше девет, пред вратата ѝ стояха двама непознати мъже, които вече знаеха, че съпругът ѝ не е у дома. Разпо​лагаше с две възможности: първо, да каже, че в къщата има още някого, или...