Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Върви да изпушиш една цигара. Аз ще убия тук малко време.

- Мъча се да ги откажа.

- Тогава защо носиш пакета „Кемъл“ със себе си?

- Казах, че се мъча да ги откажа. Не че съм ги отказал. Впрочем виждаш ли ме да пуша? Не. Аз не пуша. Просто си играя с кутията.

- Това е нещо, което се нарича пренасочващо занимание.

- Къде, мамка му, си научил думи като пренасочващо за​нимание?

- Опитвам се да се образовам.

- Нагоре и само нагоре.

- Просто изпуши една, хайде. Престани да си играеш с пакета.

- Извинявай - каза Демпси, каза го искрено, но продължи да премята кутията.

Райън погледна часовника над бара.

- Мислиш ли, че този часовник е верен?

- Ако е верен, тогава ще е единственото нещо тук, което е наред. Дори джубоксът е изкривен и в цялото заведение няма един прав ръб. Пълна трагедия, това представлява то.

- Старо е.

- Не е старо. Замъците са стари. Франция е стара. Този бар не е стар. Просто е лошо построен. Дупка. По-лошо от дупка. Дупката поне е празна. Това тук е дупка, пълна с бок​луци и безделници, които се подпират на стените.

- Стар е за тези места - каза Райън.

- Да нямаш акции от него?

- Нямам.

- Да не е на баща ти?

- Не.

- Майка ти да не върти бизнес в мъжката тоалетна?

- Не, тук не би изкарала и колкото да си плати таксито.

- Тогава какво те засяга, като го критикувам, и при това съвсем основателно?

- Изобщо не ме засяга.

На масата зад тях двойка около трийсетте се смееше ви​соко на някакъв виц за Харвард и Масачузетския технологи​чески институт. Изглеждаха твърде добре облечени за „Уондърър“ и дори без вица бе очевидно, че са влезли само за да сменят обстановката за една вечер. Жената не изглеждаше зле, но лицето ѝ беше въздългичко и белите зъби бяха твър​де много за размерите на устата ѝ. Мъжът носеше раирано поло „Ралф Лорън“ и сиво-кафяв спортен панталон. Косата му бе прекалено спретнато вчесана и прибрана с продукт, който по мнението на Райън не беше създаден за ползване от мъже. Ако питаха него, този тип приличаше на идиот, но макар да беше поне с шест години по-млад от Демпси, отно​шението му към света не беше така войнствено и бе стигнал до извода, че ако вземе да се дразни от всеки идиот, с когото се сблъсква по пътя си, ще умре от аневризма още преди да е навършил и трийсет години.

Демпси погледна намръщено отражението на двамата в огледалото зад бара и стомахът на Райън се сви. Понякога не се знаеше каква ще бъде реакцията на Демпси дори на най-невинната ситуация. Но засега той се задоволи само да ги погледне свирепо.

- Ти го каза: ние нямаме нищо общо с този бар - поде Демпси. -Тук не е нашето място. Това не са нашите хора. Можем да говорим за тях каквото си искаме.

- Знам - каза Райън. - Мислиш ли, че този часовник е верен?

- Не сменяй темата. Ти къде си роден?

- Шампейн, Илинойс.

- Връщал ли си се някога там?

- Не. Баща ми е работил в Шампейн, когато съм се родил. След по-малко от месец сме се преместили на юг. Никога не съм се връщал там.

- Правилно. Недей да сантименталничиш заради град, който си напуснал като дете. Спомни си какво е казал Оскар Уайлд.

- Кой е Оскар Уайлд?

- Господи. Бил е писател.

- Не съм го чувал. Този часовник трябва да е верен. Имам чувството, че е верен.

- Казал е, че сантименталността е неприсъственият ден на цинизма.

- Не знам какво означава това.

- Означава, че ако си сантиментален, в действителност дълбоко в себе си си циник. Ти не искаш да си циник. Щях да го забележа.

- Не съм сантиментален. Просто мисля, че има и по-лоши места от това.

- Има по-лоши места от всяко друго. Това не означава нищо, освен ако не живееш на най-лошото място в света, в който случай то може само да стане по-хубаво.

- Африка.

- Какво?

- Мисля, че най-лошото място е някъде в Африка, някоя от онези страни, където измират от глад и се бият, и режат крайници. Виждал съм снимки: жени без ръце, малки деца. Животни, това са те.

- Както и да е. И ние си имаме доста такива. Няма нужда да ходиш в Африка, за да ги откриеш.

- Може ли да погледна часовника ти? Искам да проверя дали този е верен.

- Остави часовника. За какво се тревожиш толкова?

- Не искам да го изпуснем.

- Няма да го изпуснем. Всъщност колкото по-дълго чака​ме, толкова по-малко е вероятно да го изпуснем.

- Ей. - Райън махна на бармана. - Този часовник верен ли е?

Барманът тръгна ребром към него, като бършеше ръце в кърпата за съдове, която висеше от колана към чатала му. Беше слаб и плешив, с развалени зъби, и обслужваше бара в „Уондърър“ почти от двайсет години. Говореше се, че дори помнел времето, когато джубоксът още работел. Носеше зе​лена тениска с името на бара отляво на гърдите. Тениските не се продаваха. Но пък и никой досега не бе проявявал же​лание да си купи от тях.