Джон Коннолли - Душа в пламъци

Дъждът валеше, нощта бе паднала и топлината на баро​вете примамваше минаващите по хлъзгавите улици мъже и жени като зов на сирени, макар че онези, които се отзова​ваха, навярно биха намерили и сами пътя към подобен род заведения или поне към дупките като този бар в Уобърн. Мъжете и жените, които се събираха тук, нямаха особено желание да се прибират в дома си, а онези, които деляха този дом с друг, знаеха, че не са очаквани с нетърпение.

Наричаше се „Уондърър“ [9] Тhe Wanderer (анг.), „Скитникът” - Бел. прев. и най-много му подхождаше да бъде определен като еволюирал, по своему, при все че еволюцията му можеше да се оприличи само на тази при примитивно животно, което е сменило хрилете си с бели дробове, изпълзяло е от морето на сушата и след това не се е развивало повече, отказало се е от всякакво намерение за по-нататъшно усъвършенстване, задоволявайки се с усъвър​-шенствания примитивизъм. Специфичното му развитие бе протекло в следния ред: пияница подава бутилка на друг пи​яница; двамата пияници намират пейка, на която да сложат бутилката; трети пияница, но по-малко пиян, идва и им по​мага да си налеят пиячката; някой вдига стена около тях, за да имат на какво да се облягат, докато се тровят с алкохол; добавя се покрив, та дъждът да не пада в чашите; отвън се окачва табела, прогласяваща пред целия свят, че „Уондърър“ е отворен и работи. Край.

Подът беше покрит с евтини зелени плочи, напомнящи за болнична лавка, които бяха почернели от фасовете, стъпк​вани върху тях през годините. В далечния ъгъл имаше джубокс, но никой не си спомняше някога да е бил използван. Той оставаше включен и привидно на разположение на кли​ентите, но само пияните и случайните посетители опитваха от време на време да пуснат някоя песен и тогава той прос​то гълташе парите им и продължаваше да мълчи. Барманът посрещаше всяко оплакване от своенравното поведение на автомата с повдигане на раменете. Той информираше недо​волните, че джубоксът бил взет под наем, че поддръжката му била работа на фирмата собственик и че само на нейните служители било разрешено да бърникат из чарковете ѝ, но всичко това бяха лъжи, толкова нагли, че бе цяло чудо как езикът му не се превръщаше в пепел и не се изсипваше от устата му още преди да е изрекъл последната. Ако жалва​щият се действително държал толкова много на своите пет​десет цента, продължаваше той, можел да напише писмо до фирмата, стига да успеел да изрови отнякъде името ѝ - кое​то би било трудно, защото такава фирма не съществуваше. Автоматът бе собственост на бара още откакто отговорната за присъствието му тук компания бе излязла от бизнеса. Бар​маните не забогатяваха кой знае колко от постепенно тру​пащите се центове, но поне имаше с какво да се развличат. Понякога някой от посетителите започваше да блъска джубокса, за да го накара да свири или поне да му върне парите, и тогава, ако имаше късмет, получаваше предупреждение, а ако нямаше, го изхвърляха. Ако ли пък късметът съвсем го бе изоставил и човекът се бе държал като идиот още преди да се захване с джубокса, тогава го изхвърляха през задната врата и никак не беше изключено да се препъне по пътя, да удари главата си и да се нарани, което не будеше у никого чувство на разкаяние, освен у него самия.

Ала до подобни действия се прибягваше рядко. Местни​те бяха наясно с естеството на бара, а външни хора почти не го посещаваха. Името му не беше неподходящо, тъй като той не се отличаваше с нищо и привличаше хора без осо​бени национални, спортни или расови пристрастия, заради които да се нервират. Собственикът му беше поляк, упра​вителят - италианец, а барманите бяха все със смесена кръв и единствената им обща особеност бе, че са бели, защото Уобърн, Масачузетс, беше деветдесет на сто бял, пет на сто азиатски и пет на сто всичко останало, при което не-белите десет процента предпочитаха да стоят настрани от „Уондърър“. Просто нещата стояха така и никой не си правеше тру​да да ги коментира. Декорацията на „Уондърър“ бе неутрална, главно защото нямаше никаква декорация, ако не броим единственото пукнато огледало. Столовете бяха различни и не стояха стабилно на пода. Масите бяха черни и червени, с покритие от фалшив мрамор. Столовете край бара бяха от потъмняла стомана с черни винилови седалки, тапицира​ни за последен път, когато мениджър на „Ред Сокс“ бе още Джон Макнамара и те едва кретаха, точно преди да го заме​нят с Джо Морган и отборът да спечели общо деветнайсет от двайсет игри и да щурмува купата на източната дивизия, събитие, което в „Уондърър“ мина относително незабеляза​но, тъй като по онова време там нямаше телевизор, а и до днес няма. „Уондърър“ се интересуваше от спорт не повече отколкото от политика, изкуство, култура, филми и всякаква друга страна на живота, която не е свързана с наливането на алкохол и получаването на пари срещу него. Имаше редовни посетители, но освен че ги поздравяваха по име, когато бяха в настроение за това, никой от барманите не си правеше тру​да да се запознава по-обстойно с подробностите от битието им. В по-голямата си част редовните клиенти на „Уондърър“ идваха тук, за да бъдат оставени на спокойствие. Не се инте​ресуваха особено от другите хора, както не се интересуваха и от самите себе си, така че поне бяха последователни.