Джон Коннолли - Душа в пламъци

Но и след повече от четирийсет години барът продъл​жаваше да работи, защото познаваше своя пазар. Този па​зар се състоеше от пияници, които пребиват съпругите си.

Състоеше се от жени само на стъпка от проституирането, които се продаваха срещу пиене, компания и различно легло от толкова време, че бяха успели някак да убедят сами себе си, че краткотрайните свалки са равнозначни на истински връзки. Състоеше се от новопристигнали, представящи се само с малките имена, които търсеха работа, но не казваха каква точно е тази работа, дали се изисква номер на социална осигуровка и дали е напълно законна. Състоеше се от ра​ботници с износени ботуши и карирани ризи, които оставяха зад бара бележки за други мъже, и от бизнесмени с евтини костюми и ризи без вратовръзки, тръгнали за „някъде дру​гаде“, които се отбиваха пътьом, „за да се срещнат с един човек“, или по друга, също толкова мъглява причина, която да оправдае краткото им спиране в „Уондърър“.

И от индивиди като двамата мъже, които седяха на бара близо до грамофонния автомат с вдигнати догоре ципове на якетата, въпреки че вътре бе топло и че бяха вече на втората бира, с гръб към зарешетения прозорец, който гледаше към „Уин Стрийт“. Пред единия имаше сгънат „Бостън Хералд“, но вестникът нямаше вид на четен. Никой от двамата не из​глеждаше едър и ги делеше цяло десетилетие, въпреки че лицата им бяха еднакво сурови и уморени. По-младият има​ше светла къдрава коса и не носеше бижута: нито пръстени, нито часовник, нито верижки. Дългото му кожено яке бе от онези, които бяха модерни през осемдесетте, ала бе купе​но много по-късно. Дънките му бяха в избелено синьо с из​куствени петна от боя. Маратонките му носеха емблемата на „Найк“, макар дори да не бяха минавали покрай фабрика на въпросната фирма. Пред него имаше бутилка „Будвайзер“, но бирата бе почти недокосната.

Придружителят му бе по-набит, с дълга черна коса, приг​ладена с лак назад от челото, но къса отстрани и отзад, кое​то му придаваше леко туземски вид. Лицето му бе обрасло с двудневна брада, лявата му ръка обръщаше непрекъснато пакет „Кемъл“: нагоре, настрани, надолу, настрани, нагоре, настрани, надолу, настрани. На дясната си ръка носеше два златни пръстена и на малкия пръст на лявата - още един.

Дебела златна верижка обвиваше дясната му китка, друга бе преметната на врата му и от нея висеше златен кръст. И на двете му ръце имаше татуировки, в по-голямата си част скрити от ръкавите на черното кожено яке, а в основата на тила му се подаваха тъмните краища на друг шедьовър, раз​положен върху гърба му. Носеше ботуши на дървосекач, силно протрити, и тъмносини дънки „Ливайс“. Около пале​ца и показалеца на дясната си ръка имаше белег. Приличаше на старо изгаряне. Втората му бира бе на свършване и той се чудеше дали си струва да си поръча още една. Името му бе Мартин Демпси и акцентът му издаваше скитнически жи​вот. В ирландските барове, сред имигрантите, в гласа му се долавяха следи от някогашния живот отвъд Атлантика. Тук те не се забелязваха толкова, макар че все още присъстваха в ритъма на речта му.

Другият мъж се казваше Франсис Райън и акцентът му бе бостънско-ирландски, с много лек намек за още нещо зад него.

Те не бяха постоянни клиенти на „Уондърър“ и никой от познатите им не идваше тук. Демпси знаеше само, че ир​ландците не са сред етническите групи, които посещават бара, и това му беше достатъчно. Заведението се намираше извън града, встрани от обичайния му маршрут. Беше „на друго място“. Тъкмо затова го бяха избрали, защото вече бяха останали малко места, където бе истински безопасно да показват лицата си. Умората около очите и бръчките от напрежение около устните им се бяха появили наскоро. Това бяха преследвани хора.

- Искаш ли още една? - каза Демпси.

- Не, не мисля. Едва ще допия тази.

- Защо я поръча тогава?

- От учтивост. Не искам да гледам как пиеш сам.

- Обаче пия сам, защото ти изобщо не пиеш. Какво ти става?

- Не обичам да пия много, когато ми предстои работа.

- Както забелязвам, не обичаш да пиеш и след това. Ти изобщо не обичаш да пиеш.

- Не се справям с това като теб. Никога не ми е понасяло. Махмурлукът ме убива.

- Не можеш да се напиеш с две бири. И дете не може да се напие с две бири.

- Все пак имаме работа.

- Работа ли? Ние нямаме работа. Ние сме момчета за всичко, които предават съобщение. Работата е нещо друго. Работата има цел и предвидим резултат. И работата се въз​награждава накрая. Това е пропиляване на способностите ми. - Поправи се: - Извинявай, на нашите способности.