Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Всичко това е вярно - отвърна Ейми, - но има една подробност, която господин Хейт още не е споделил с теб. Отнася се за мястото, на което живее. Защо не кажете на гос​подин Паркър къде се намира домът ви?

Веднага се досетих, че това е примамката, малката под​робност, която Ейми преднамерено ми беше спестила, и ко​гато Хейт заговори, почувствах как капанът щракна и раз​брах, че няма да мога да се измъкна от всичко това.

- Живея на три километра от къщата на Ана Кор - каза Хейт. - В Пастърс Бей.

Рандъл Хейт се бе върнал отново на мястото си в при​емната. Секретарят, който посрещаше клиентите на Ейми, както и посетителите на другия офис в сградата, си беше отишъл, така че той бе оставен сам с мислите си. Докато из​лизаше, изглеждаше неудовлетворен. Пролича си по негово​то държане, по малкото забавяне, преди да затвори вратата след себе си, по усещането, което създаваше, че има още нещо за казване, още нещо, което би следвало да се каже, и то не от него. Нашата реакция, или по-точно моята реакция на казаното от него, не го беше удовлетворила. Помислих си, че може би е очаквал да получи някакво успокоение, не по проблема със снимката, а по отношение на онова, което представлява като човек.

Навън се беше здрачило и продължаваше да вали. Фаро​вете на преминаващите коли осветяваха паркинга и хвърля​ха нови сенки в офиса, в който седяхме двамата с Ейми. В клоните на дървото продължаваха да се виждат тъмни петна. Гарваните не бяха помръднали и не издаваха никакъв звук. Изпитах желание да взема шепа камъни и да ги прогоня от там.

Птици предатели. Вероотстъпници.

- Е? - каза Ейми.

Не бяхме разменили нито дума, откакто Хейт бе излязъл от офиса по нейна молба, за да обсъдим насаме всичко, кое​то ни беше казал. Фотографиите останаха на бюрото. Раз​местих ги с показалеца на дясната си ръка и промених реда им, сякаш цветовете представляваха код, който можех да разгадая и по този начин да стигна до прозрението, до увере​ността, която ми беше необходима.

Чудех се къде бе лъжата. Може би в течение на годините бях станал по-циничен или просто ставаше въпрос за ата​вистичен инстинкт, който се бях научил да не пренебрегвам, но някъде в разказаното от Рандъл Хейт имаше скрита лъжа. Може да беше директна лъжа или лъжа чрез премълчаване, но я имаше. Знаех, защото винаги има лъжа. Дори човек като Хейт, който като момче беше участвал в ужасно престъпле​ние и който току-що бе признал това пред двама непознати, унижавайки се пред тях, със сигурност бе запазил поне една важна подробност за себе си. Ако не по други причини, то защото човешката природа е такава. Човек не се разкрива напълно пред никого; ако го стори, нищо няма да му остане. Има хора, които застъпват мнението, че самопризнанието действа освобождаващо, но те обикновено са сред слуша​щите, а не сред онези, които признават. Единствените пълни самопризнания се правят на смъртния одър; всички остана​ли са частични, префасонирани. Лъжата в разказа на Хейт навярно беше вече използвана от него: пренареждане или изпускане на елементи, които сега са станали изключител​но важни за неговата интерпретация на събитията, може би дотолкова важни, че е престанал да ги разпознава като лъжа. В признанията му имаше признаци на отрепетираност, но не бях сигурен, че се е подготвил само заради нас.

- Той лъже - казах.

- За какво?

- Не знам. Наблюдавах го, докато говореше, имаше нещо в начина, по който разказваше своята история. Говореше твърде гладко, сякаш от години я е подготвял в главата си, в очакване на възможност да я представи пред публика.

- Възможно е. Това е било преломна точка в живота му - най-лошото нещо, което е вършил или е щял някога да из​върши. Нищо чудно да се е връщал отново и отново към него и да си е изградил собствена версия за престъплението и по​следствията от него. В края на краищата може от години да се опитва да го обясни на самия себе си, след като не е успял да го обясни на полицаите и психиатрите.

- Версия - рекох.

- Какво?

- Нарече го „версия“. Действително не е нищо повече. Единствените, които знаят какво се е случило в онази плевня, са Рандъл Хейт, Лони Мидас и Селина Дей, и единственият, от когото сме чули какво се е случило, е Рандъл Хейт, който твърди, че вината не е негова, че се е опитал да предотврати убийството, но Лони Мидас е бил твърде силен.

- Единодушни ли сме по въпроса, че трябва да мислим за него така - като за Рандъл Хейт, а не Уилям Лагенхаймър?