Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Но и двамата никога не бяхме виждали голо момиче и бяхме любопитни, а и всички говореха, че Селина Дей не носела нищо под роклята си. Затова я причакахме, когато се прибираше от училището за бедни деца, повървяхме извест​но време с нея и после я заведохме в плевнята. Не беше трудно. Казахме ѝ, че вътре има котка, която се е окотила, че ще отидем да видим котенцата и да им оставим храна. Просто я попитахме дали иска да дойде, сякаш ни бе все едно дали ще дойде, или няма да дойде, и тя се позамисли, но тръгна с нас. Когато стигнахме до плевнята, сякаш се разтревожи, ала ѝ казахме, че няма нищо нередно, и тя ни повярва.

Когато разбра какво искаме, започна да се съпротивлява и трябваше да легнем върху нея, за да ѝ попречим да стане и да избяга. Не спирахме да я опипваме и тя ни заплаши, че ще съобщи в полицията какво сме направили и нейните вуйчовци и приятелите им - защото нямаше баща, той беше изчезнал - ще ни хванат и ще ни отрежат топките. Разпищя се и Лони покри устата ѝ с ръка. Натискаше много силно, така че и ноздрите ѝ бяха запушени. Казах на Лони, че тряб​ва да я пуснем да си върви, видях, че очите ѝ се разширяват и не може да диша. Но Лони не си махна ръката, когато му казах. Опитах се да го дръпна от нея, обаче той беше по-едър и по-силен от мен. После Селина започна да се мята, Лони седна на гърдите ѝ и тогава тя съвсем престана да мърда, въ​преки че очите ѝ бяха още отворени и виждах отражението си в тях.

Разревах се, но Лони ми каза да млъкна и аз млъкнах. Покрихме я с изгнила слама и я оставихме там. Беше стара плевня в изоставена ферма. Мислехме, че ще мине време, докато я открият. Заклехме се, Лони и аз, че няма да казваме какво сме направили, никога, дори ако ченгетата ни хванат, сложат ни в отделни стаи и ни разпитват, както правят във филмите по телевизията. Ако и двамата откажехме да гово​-рим, нямаше да могат да ни направят нищо. Трябваше само да се придържаме към своята версия: никога не сме виждали Селина Дей и не знаем нищо за никаква стара плевня.

Всичко това се изля наведнъж, като гной от инфектирана рана. Изговорено бе от глас на зрял мъж, но думите и инто​нацията бяха като на дете.

- Ала някой ни бе видял с нея. Работник във ферма, до​шъл от друг щат. Чул, че е изчезнало чернокожо момиче, и си спомнил хлапаците, които видял с чернокожо момиче същия ден: малко момиче с пола на червени и черни карета, като в разпространеното описание. Отишъл в полицията и разказал какво е видял. Човекът имал набито око, помнел как изглеждаме, как сме били облечени, всичко. Дрейк Крийк не беше голям град и ни откриха още преди свидетелят да за​върши своето описание. Хванаха ни и ни сложиха в отделни стаи, точно както в онези филми, и един як детектив ми каза, че Лони е хвърлил вината върху мен: всичко било моя идея, опитал съм да изнасиля Селина Дей и съм я задушил, а той се е опитвал да ме спре. Каза, че ще ме съдят като възрастен и ще искат смъртно наказание. Каза, че за стореното от мен ще бъда осъден на смърт чрез инжектиране на отрова и да не си мисля, че ще е като да ме приспят, защото няма да е така. Ще усещам всичко -процеждащата се във вените ми отрова, болката, когато органите ми престанат да функционират - и няма да мога да говоря или да викам, защото другите веще​ства ще са ме парализирали. И ще съм сам, съвсем сам, без майка си и баща си. Каза още, че понякога нарочно обърква​ли медикаментите, за да боли повече, че може би щели да направят това и с мен, за да ме накажат за стореното, за това, че съм се опитал да изнасиля малко момиче и че съм го убил, когато е оказало съпротива.

Но това не беше вярно, идеята бе изцяло на Лони и той бе този, който се опита да стигне твърде далече, той бе този, който запуши ноздрите и силно затисна с ръка устата й, за да не може да диша. Аз исках да я пуснем да си върви, но той се уплаши от онова, което тя каза, уплаши се, че ще му отрежат топките.

Хейт се бе върнал изцяло в миналото. Гласът му бе ста​нал по-тънък, смъкнал се бе по-надолу на стола, така че из​глеждаше съвсем дребен. Дори костюмът му сякаш бе твър​де голям за него. В очите му имаше сълзи и той не се опита да ги изтрие, когато се затъркаляха по страните му. Гледаше само навътре в себе си и мисля, че беше забравил за нашето присъствие в стаята, забравил бе дори за самата стая и за причината да е тук. Отново беше на четиринайсет години, върнал се бе в другата стая, която миришеше на пот, на ури​на и на повръщано, и набитият полицай с петна от храна по вратовръзката му шептеше за болката, която ще изпита, ко​гато му забият иглата.