Джон Коннолли - Душа в пламъци

Реши да прогони гарваните от ума си. Може би използва​ше тяхното присъствие, за да отклонява вниманието си и да не мисли за предстоящия разговор. Не искаше детективът да откаже да ѝ помогне, на нея и на клиента. Ако го стореше, щеше да го разбере, нямаше да промени мнението си за него, но чувстваше, че е важно той да се съгласи да се включи. Веднъж ѝ бе казал, че съвпаденията го безпокоят. Тук съв​паденията бяха извън всякакви граници.

Приготви се да го посрещне. Време беше.

Минах през приемната, хвърлих бегъл поглед към чака​щия там мъж и влязох в кабинета на Ейми. Сложих плика пред нея и го отворих, за да може да надникне вътре.

- Чарли Паркър, ти си истински изкусител - възкликна тя и взе една от кифличките. - Праскова? Нямаха ли с къпини?

- Имаха и с къпини, но който плаща на пекаря, той изби​ра вида.

- Да не искаш да кажеш, че не обичаш къпини?

- Нищо не искам да кажа. Това е кифличка. В нея има праскови. Примири се. Знаеш ли, разбирам защо Бренан не бърза да добави златна халка към камъка, с който си играеш. Понякога навярно се пита дали си пази квитанцията.

Видях как ръката ѝ бързо се дръпна от пръстена. Започна да чопли от кифличката, просто за да си намери друго зани​мание, макар изражението ѝ да показваше, че не е особено въодушевена от него. Обикновено беше готова да излапа една по всяко време на деня и нощта, но нещо разваляше апетита ѝ. Тя преглътна трохите, но повече не посегна. Из​глежда ѝ беше сухо. Закашля се и протегна ръка към шишето с вода, което държеше винаги на бюрото.

- Разбера ли, че пази квитанцията, ще го убия - каза тя, когато се справи със сухотата в устата си.

- Един психолог би се запитал защо си играеш толкова с пръстена.

Тя се изчерви.

- Не е вярно.

- Значи се лъжа.

- Да, лъжеш се.

Бренан, нейният годеник, бе много опак човек, който обожаваше и земята под краката ѝ, но бяха сгодени вече от толкова време, че свещеникът, който бе определен да извър​ши венчавката, междувременно се беше споминал. По пътя към олтара някой от двамата се беше запънал и аз не бях сигурен, че е Бренан.

- Не си ядеш кифличката. Очаквах досега да си я натро​шила цялата.

- Ще я изям после.

- Добре. Може би все пак трябваше да купя с къпини.

Не казах нищо повече, чаках тя да започне.

- Защо си с костюм? - попита.

- Бях свидетел.

- В църквата ли?

- Много смешно. В съда. По случая „Дени Краус“.

Преди година и половина Дени Краус беше убил човек на паркинга до „Форест Авеню“ в спречкване заради куче. Жертвата, Филип Еспвал, явно му беше продал животното, твърдейки, че е чистокръвен пойнтер, ловджийско куче, но още при първия изстрел то хукнало към баирите и никой по​вече не го видял, нито чул. Дени се беше вбесил от това и беше дошъл да търси Еспвал в „Голямата изчезнала мечка“, заведението, където по случайност работех от време на вре​ме, когато парите не ми достигаха или бях в подходящото настроение и където обслужвах бара в нощта, когато Дени дойде да търси Еспвал. Размениха се реплики, двамата бяха изхвърлени и аз се обадих на ченгетата, за всеки случай. Ко​гато ги арестували, Еспвал имал дупка в гърдите, а Дени се бил надвесил над него, размахвал пищов и крещял нещо за бавно развиващо се куче.

- Бях забравила, че си свързан с това - каза Ейми.

- Онази нощ отговарях за бара. Поне не бяхме дали на Дени никакъв алкохол.

- Случаят изглежда съвсем ясен. Адвокатът му е трябва​ло да го посъветва да признае по-малкото престъпление, за да отърве присъдата за по-тежкото.

- Сложно е. Дени иска да пледира, че е бил провокиран, но собственият му адвокат се мъчи да го изкара душевнобо​лен, който не може да бъде съден. Дени не вярва, че е луд, така че се налага да стоя там, издокаран в костюм, докато ад​вокатът опитва да убеди съдията в едно, а клиентът се мъчи да го убеди точно в обратното. Аз мисля, че Дени е луд, но не мога да го твърдя с положителност. Обвинението играе твърдо, обаче през последните десет години той непрекъс​нато влиза и излиза от психиатрията в Бангор.

- И въпреки това е притежавал оръжие.

- Купил го е преди да попадне в щатската психиатрична система.

Вниманието на Ейми беше отвлечено от пляскане на кри​ле зад гърба ѝ. Един от гарваните опита да кацне на перваза, но не можа да се задържи и се върна при другите на брезата. Вече четири.

- Не ги обичам - каза тя. - А тези са наистина големи. Виждал ли си толкова големи гарвани?

Станах и се приближих до прозореца. Едва виждах пти​ците през пролуката в щорите, но не посегнах да я разширя с пръсти. На пътя зад тях видях да минават коли, всяка с поне едно дете вътре. Всичките идваха от Френското училище в Мейн малко по-нагоре по улицата. Една от птиците обърна глава и изграчи, недоволна от присъствието им.