Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Както би казал истинският циник.

- Всички циници някога са били романтици. И повечето продължават да са.

- Господи, сякаш че говоря с някой дървен философ.

Помогнах ѝ да си облече палтото и тя ме целуна по бу​зата.

- Не забравяй за какво си говорихме.

- Няма.

Рейчъл извика Сам, която седеше на пейката отвън.

Тя криеше под палтото си нещо, докато вървеше към нас, но не ми го показа. Едва когато се прегърнахме за сбогом, го извади внимателно и ми го подаде.

Беше кръст. Направила го бе от тънки клонки, усукани където е било възможно да се закрепят, а на останалите мес​та увити със стебла от бръшлян.

- За когато дойдат лошите - каза тя.

Двамата с Рейчъл разменихме погледи, но си замълчахме и едва след като те си тръгнаха, осъзнах колко странни бяха думите на Сам. Тя не ми даваше кръста, за да прогонвам ло​шите, както можеше да се очаква от едно дете. Не, в нейните мисли лошите не можеха да бъдат прогонени. Те щяха да дойдат и аз трябваше да застана лице в лице с тях.

Навсякъде тихи гласове - есенният вятър шушнеше свои​те извинения, в канавките плуваха кафяви листа, ръмеше си​тен дъждец, изненадващо студен върху кожата. По улиците на Фрийпорт сега имаше по-малко туристи; те идваха пре​димно в края на седмицата, а в този мрачен ден магазините бяха на практика празни. Хубавите момчета и момичета в „Абъркръмби и Фич“ се награбваха и се пускаха, времето да минава, а малцината местни жители обикаляха „Л. Л. Бийн“ [6] Фирма за търговия със спортни облекла, обувки и всякакви други спортни да се подготвят за зимата, но не и преди да са минали през фирмения магазин на „Бийн“, защото непохарченият долар е спестен долар, а те бяха пестеливи хора. Обаче южен Фрийтаун беше много по-различен от комерсиализирания си се​верен събрат. Беше по-тих, центърът му не можеше да бъде намерен толкова лесно, видът му бе предимно провинциа​лен, въпреки че бе разположен съвсем близо до Портланд. Тъкмо по тази причина адвокатката Ейми Прайс бе предпо​чела да живее и работи тук. Сега, в своя офис на ъгъла на „Парк“ и „Фрийпорт“, тя наблюдаваше как дъждът чертае сложни плетеници от жилки по прозореца, сякаш стъкло​то бе органична материя, като крило на насекомо. С всяка падаща капка, с всяко прелитащо мъртво листо, с всеки то​ку-що оголен сантиметър от клона настроението ѝ ставаше все по-мрачно. Колко често бе мислила да се махне от този щат? Всяка есен ѝ навяваше същите мисли: това бе най-до​брото от всичко, което предстоеше до март, дори до април. Колкото и неприятно да беше сега, с прогизналите листа и студения ситен дъжд, с тъмните сутрини и тъмните вечери, през зимата щеше да бъде много по-лошо. О, щеше да има красиви моменти, например когато слънцето пръсне елмази по първите снегове и в ранните утринни часове светът ти се струва измит от своята грозота, почистен от греховете, но после мръсотията се натрупва, снегът почернява, по подмет​ките ти полепва пясък, по пода на колата ти също, разнася се из цялата къща и тогава ти се дощява да си едно от онези сгушени спящи създания, които са си намерили тъмно и то​пло местенце, пещера или хралупа, и чакат зимните месеци да се изнижат.

Докато тя си мислеше за тези неща, детеубиецът отвън също бе потънал в собствените си мрачни мисли.

Колко обикновен, колко незабележим бе видът му. Има​ше среден ръст и средно телосложение, носеше костюм и обувки на средна цена. Вратовръзката му не бе нито пре​калено набиваща се в очи, нито прекалено дискретна по цвят и дизайн, ни твърде евтина, ни твърде скъпа. Лицето му можеше да мине най-много за умерено хубаво. Ако тя бе неомъжена и бе излязла да прекара навън вечерта, може би щеше да разговаря с него, ако я заговори, но без да се старае особено, и не би съжалявала, ако не се запознаят, не би имала чувството, че пропуска възможност. И той използ​ваше мимикрия, подобно на онези видове насекоми, които наподобяват листа, за да останат незабелязани. Оголването на клоните и есенното повяхване лишаваха и него от при​-критие, както всичките тези твари.

Ейми леко проточи врат. От мястото, на което седеше, го виждаше отразен в огледалото на стената в приемната. Коса​та му приличаше на мокра слама, очите му бяха светлокафя​ви. Устните му се свиха в привична нацупена гримаса, която обаче не изглеждаше женствена - заради малкия белег, нащърбващ левия край на горната устна. Беше гладко избръс​нат, със силна брада. Тя придаваше на чертите му твърдост, каквато сами по себе си не излъчваха.