Джон Коннолли - Душа в пламъци

На масата пред него бяха сложени списания и днешните вестници, но той не четеше. Седеше абсолютно неподвиж​но, с отворени длани върху бедрата. Почти не мигаше, така погълнат бе от своите мисли. Навярно беше очаквал, че вече са го забравили - все пак беше отишъл толкова надалеч и се бе променил толкова много. Имаше нова самоличност и биография, която бе грижливо съставена и поддържана през годините. Нито едното от двете не бе незаконно: биографи​ята му бе подарена от съда и той я беше допълвал през годи​ните. Момчето, което почти никой вече не помнеше, не беше баща на този мъж, но все пак продължаваше да живее в него, замръзнало в мига, в който бе станало убиец.

Ейми се питаше колко ли често си спомня за онова, което е сторил. Подозираше, водена от собствения си опит (и не само от допира с престъпленията на други хора, а и от пре​възмогването на последствията от собствените си грешки и разкаяния), че понякога може да е имало дни, през които да е забравял за своите грехове, да е забравял дори кой е в дейст​вителност, защото в противен случай животът му е щял да бъде непоносим и бремето на лъжата е щяло да го прекърши. Единственият начин да продължи да живее е бил да отрича пред себе си, че си служи с подобна измама. Той бе този, в когото се беше превърнал, и бе изхвърлил спомена за своето минало, както излюпилата се пеперуда захвърля какавидената обвивка. Но в него положително бе останало нещо от она​зи ранна фаза: някой сън на личинката, спомен от времето, когато не е можела да лети, когато е била различна от това, което е днес.

Греховете ти те преследват. Ейми знаеше това и бе убе​дена, че той също го знае. Ако се лъжеше, ако той бе отказал да приеме реалността им, тогава човекът, когото очакваха, щеше да го извади от тази заблуда. Този, който скоро щеше да се присъедини към тях -детективът, ловецът, - знаеше всичко за греха и за злото. Единственото ѝ безпокойство бе, че собствената му болка може да го накара да ѝ обърне гръб, на нея и на мъжа отвън, който я бе помолил за помощ. Детективът беше загубил дете. Докосвал бе обезобразеното телце на своята първа дъщеря. Възможно бе човек като него да не се отнесе милостиво към мъж, отнел живота на малко момиче, без значение на колко години е бил, когато го е из​вършил.

Всичко това щеше да каже на детектива по-късно. Сега вниманието ѝ отново се върна към мъжа в приемната. Дете-убиец и дете убиец: убил дете и сам бил дете, когато отнел неговия живот.

Тя не знаеше истината за него до днес, въпреки че го бе представлявала в миналото: спорен случай на шофиране в нетрезво състояние, последван от кавга за граници на имот със съседа, заплашваща да премине в активни враждебни действия. Не бе имало причина да я информира за своето минало, въпреки че навремето притесненията му във връзка с имотните претенции на съседа ѝ се бяха сторили прека​лени. Разкритията от този следобед изясняваха ситуацията: имаше си работа с човек, който избягва всякакъв вид внимание. Дори професията му неизбежно отклоняваше всич​ки разговори за заниманията му в друга посока. Той беше данъчен счетоводител, подготвящ данъчни декларации за отделни лица и представители на дребния местен бизнес. Работеше предимно от дома си. Контактите му с клиенти​те бяха минимални и в общи линии се ограничаваха само с финансовите въпроси. Дори когато му бе потрябвала правна помощ, той бе избрал адвокат, чиято кантора се намира срав​нително далече от мястото, на което живее. Имаше адвока​ти и по-наблизо, но той бе предпочел да не търси услугите им. Навремето това ѝ се бе сторило малко странно, ала сега вече не я учудваше. Страхувал се бе случаят да не се разчуе, тайната му да не бъде споделена в леглото или на чашка; опасявал се бе, че дори един-единствен миг недискретност може да го запрати на дъното. „Ти винаги се боиш, помисли си Ейми. Въпреки че толкова си се променил, откакто е било извършено престъплението. Боиш се от втори поглед в бара, от злощастно пресичане на пътищата, от момента, когато ня​кой надзирател, бивш затворник или посетител в затвора, на когото си бил посочен, събере две и две и свърже лицето ти с твоята история. Да, тези хора може да поклатят глава и да отминат, мислейки, че грешат, и ти може да избягаш бързо от тях, ако усетиш, че погледът им те парва. Но ако не про​дължат по пътя си или, още по-лошо, ако по някаква ужасна случайност те срещнат в близост до твоя нов дом, където ни​кой не знае за миналото ти? Ще го приемеш ли безучастно? Ще се примириш ли със съдбата си? Или ще избягаш? Ще си събереш багажа, ще седнеш в колата и ще изчезнеш? Ще опиташ да започнеш пак отначало?