Джон Коннолли - Душа в пламъци

Спах от обед до след четири часа. Когато се събудих, на телефона ми имаше три съобщения. Дори не го бях чул да звъни. Едното беше от Ейнджъл и в него се казваше най-дискретно, без да се споменават имена, че не са успели да махнат проследяващото устройство от колата на Алън, пре​ди да напуснат града, и може би аз ще искам да се погрижа за решаването на този проблем. Също така ми се препоръч​ваше да проверя имейлите си.

Второто съобщение ми беше оставено от адвоката на Дени Краус, който ме информираше, че съдията току-що е решил, че Дени е психически неспособен да издържи съде​бен процес, базиран на собственото му предложение за ре​шаване на целия проблем около убийството на Филип Еспвал. Същата сутрин Дени казал на съдията с физиономия, в която нямало и следа от безумие: „Вижте, просто ще му намеря друго куче... “.

Третото съобщение, което унищожи до известна степен ефекта от почивката ми, беше от Гордън Уолш, който ми нареждаше да му се обадя веднага щом го получа, защото иначе срещу мен щели да бъдат взети крайни мерки. Не ми бе оставил голям избор, така че набрах номера и оставих гнева му да се излее върху ми. Докато ме наричаше „задник“ в комплект с пълния набор от прилагателни, той ми каза за разговора с приятелката на Алън и че камионът му е наме​рен, заедно с голяма сума пари и дрехи, подобни на носените от Ана Кор, когато е изчезнала. Сега хипотетичната версия, по която работеха ченгетата, бе, че Алън не само е играл двойна игра с Томи Морис, но и е дал фалшиво алиби на Мидас, с когото са били в заговор за отвличането на Ана Кор. И така, Алън вече беше заподозрян за убийството на Мидас - приемаше се, че го е премахнал, за да прикрие следите си, след като Морис не е успял да стори това вместо него, а след това е убил и последния оцелял от хората на Оуени, пак със същата цел. Криминалистите вече изследваха камиона, което означаваше, че ако свършат добре своята работа, про​следяващото устройство ще бъде открито и всичките непри​-ятности, които си бях създал до този момент, ще бледнеят в сравнение с онова, което ще ми се случи. Къщите на Мидас и Алън също се претърсваха щателно.

После Уолш ме нарече още веднъж задник и ме информира, че госпожа Шей е признала, че тя е изпратила поредицата анонимни текстови съобщения за Алън до моя телефон. Казала на ченгетата, че отдавна е знаела за връзка​та на Алън с Шрок от подслушаните негови разговори със съпругата му по онова време, а по-късно и с момичето. Ма​кар да не считала, че Алън непременно е свързан с отвли​чането на Ана Кор, госпожа Шей все пак намирала, че не е редно такъв човек да участва в разследването и най-вече да е полицейски началник. Моето пристигане ѝ дало възможност да предупреди някого за прегрешенията на шефа си и тя се възползвала. Извинила се за неприятностите, които е причи​нила, и задето не е подходила по-открито. Подала оставката си, но тя не била приета, поне докато продължава разследва​нето за съдбата на Ана.

Уолш ме нарече за последен път задник, просто в случай, че не съм слушал внимателно, и ме предупреди, че не мога да напускам Пастърс Бей, докато не намери възможност да ми го каже очи в очи и евентуално да се погрижи лицензът да ми бъде отнет, този път окончателно.

- Задник - каза за последно, след което затвори. И успя да придаде свежо звучене на думата дори след наситеното ѝ присъствие в предходния разговор.

Пред вратата на стаята ми имаше кошница. В нея бяха дрехите ми, вече почистени и спретнато сгънати, заедно с две пресни кифли, завити в салфетка. Отново взех душ и до​като се обличах, изядох едната. Включих лаптопа, но връз​ката с интернет в „Би енд Би“ бе защитена с парола. Когато слязох долу, наоколо нямаше жива душа, така че оставих бе​лежка, че още не освобождавам стаята, и използвах втория ключ на халката, за да заключа отвън.

Фургоните на новинарите отново бяха залели „Мейн Стрийт“, и то не само локалните платна, а паркингът на об​щината бе претъпкан със служебни коли. Дени все още беше зад тезгяха на „Халоуд Граундс“. Пуснал бе последния диск на „Рокси Мюзик“ и трябваше да е в смокинг и с развързана папийонка, а не във фланелка с рисунката от корицата на „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, първото му издание.

- Не изглеждате много добре - каза той.

- В случая външността не лъже - отвърнах аз. - Да имате тук безжична връзка?

- Разбира се. Безплатна е. Няма парола. Просто се включ​вате. Аз ще затварям, но вие не бързайте, преди това имам да върша много неща.